От високите скали над Таврезиум настръхнал вой на вълк проряза вечерния мрак и се стопи надолу в блясъка на реката, в която се оглеждаше мъртвото око на плоската луна. Като болезнена тръпка отекна смразяващият зов и стадото кози се скупчиха край огъня. Юношата се извърна, повдигна една пламтяща главня и огледа тревожните животни. Страхът и боязънта не бяха познати на шестнадесетгодишния момък, въпреки че единственото негово оръжие бе една здрава дрянова тояга, оформена като меч. Понякога чуваше воят на чакалите и вълците - раздразнителен и протяжен но го приемаше повече като вопъл на самотници търсещи се в нощния покой. Единствено изпитваше притеснение от пронизващия рев на реянския тигър. Имаше чувство в такива моменти, че сърцето му замира за миг под тежестта на внезапния вик. Веднъж, задрямал в предутрото на един зимен ден, огънят изпепелял, усети присъствието на звяра, макар стъпките му да оставяха само следа от перо на птица. Спря дъха си и без сянка от страх скочи на крака, замахна към най-близкия вълк, промъкнал се в кошарата и почувства как острият край на тоягата потъна в черепа на натрапника и той грохна стенейки в краката му. Навярно гладът ги бе осверепил и те бяха лишени от всякаква предпазливост. Другият, по едрия, сивият вълк, леко се стъписа, не очаквал такава съпротива, но бързо нападна. Тоягата – меч се стовари върху него със светкавична сила. Вълкът се пречупи изненадващо през средата, като сух клон, но дяволски острите му зъби докопаха кожените сандали на момчето и този венезапен напад го свали на земята. И когато вълкът се опита отново да атакува, дряновицата с такава мощ го пресрещна, че сивият звяр остана смразен, разярената му паст се изкриви болезнено… Не помръдна повече. Острите очи на момчето се огледаха в пустотата на вълчите зеници и радостната тръпка на победата го изправи на крака. Козите се юрнаха край него, прескочиха мъртвите тела и се скупчиха отново в края на поляната. А на следващата нощ сънува вълшебен сън. В ръката си държеше истински меч от бронз, със златна ръкохватка, изкован в пауталийските железарници, а срещу него се бе изправил царят на планината - реянският тигър. Прониза го на третия замах с меча, но непознат страх скова краката му, оставаха само два лакътя разстояние и смъртта можеше да му бъде гостенка. Събуди се и усети под тънкото наметало как зъбите тракат като празен конски череп провесен на сух клон. Навярно е от студа успокои се той и тръгна след козите по витите пътечки нагоре в планината. - Спарто !…Спартак !… Чу името си, което викаше най-малкия му брат, някъде от урвата над селото и отметна спомените се назад като кичура коса, която падаше над челото му. 2 - Слезни в селото довечера!… Утре с тате ще ходите на Пауталия …Свали и три кози!….Аз ще се кача късно вечерта…Чу ли ме-е-е ? Ехото изкриви последните думи и те притиснати между зелените длани на скатовете, горе достигнаха като козе врещене, на което повиканите отговориха задружно и се юрнаха из сечището гладно. Пауталия – прекрасният град ! Градът на заможните тракийци и красиви тракийки… Град на стотици изкушения и предизвикателства, на гладиаторите и богатите търговци, ще приеме ли той момчето от Таврезиум, търсещо силните усещания и любознателността на откривателя. Полутихо, молитвено шепнеше юношата и блясъкът на очите му ловеше тайнствените светлинки на нощна Пауталия насреща. Баща му - тракиецът Херезий- му бе разказвал, как веднъж на стадиона в полиса гледал бой на гладиатори. Те толкова изкусно въртели мечовете, че в края победителят, триумфирал тържествено из стадиона и приемал поздравите на археона от скъпата ложа, покланял се на побеснялата публика…Но имало и един прободен смъртоносно, който по волята на вдигнатата ръка с палеца нагоре или надолу- оставал жив или бил убиван … По калдаръмения път, дето слизаше на Стримон, наричан от римляните Виа Апиа, не се виждаха хора, единствено Спартак и Херезий крачеха зад козите и овцете, а слугата ги гонеше отстрани с малка шибулчица. Едва бяха подминали първата станция на Виа Адриатика и ги настигна малък отряд римски войници и те се отбиха встрани.Някой попита Херезий: - Далеч ли е градът ? - Съвсем наблизо!… Ето там, дето се белеят колоните на Зевс и Хера, под хълма! –сочейки на запад отговори баща му. А вие за къде пътувате ? - Към Рим , човече !…Градът на насладите и удоволствията, на куртизанките ! – макар и малко смешно изречени последните думи на войника заглъхнаха сред смеха на отряда и пушилката от конски копита . - Къде този град, тате ?- замечтано погледна след войниците Спартак. - Далече , далече ! Някъде, там на запад, в центъра на великата империя… - А, какви са те ? - Съюзници на пеонците, на южните ни съседи. Наш тракиец- мед би отишъл там само като роб и войник на императора. - Искам да видя Рим ! … Иска ми се да вляза в този велик град забранен за бедни и тракийци ! Думите му дори не бяха молба към бог Хелиос, нито пък къмСтримон, а повече звучаха като тържествен обет, в който малкият тракиец искрено вярваше. Хезерий бодро качеше пред него и мълчеше. Скоро стигнаха големия каменен мост на река Стримон. Този мост бе едно от чудесата, които впечатляваха юношеското му въображение. Величествената снага на белокаменния гигант спираше дъхът му, когато крачеше по 3 неговия полуизвит гръб. Мостът бе не по-сълъг от седемдесет разкрача и висок тридесетина . А когато застане точно на най-високото, човек придобиваше чувството, че плава в реката... Веднага след моста, малко вляво, имаше в цял ръст скулптура на бог Стримон и скромно светилище до нея. Тук през първия ден на пролетта траките се събираха и принасяха в жертва тлъсти овни и кози, за да омилостивят бога. Рано напролет реката разпускаше мътните си води и заливаше цялата обработваема земя край коритото и въпреки че носеше тиня, която даваше богата реколта, земеделците търсеха милостта на бог Стримон, реката да не залива земите им и да не разкъсва дигите и каналите изградени с непосилен труд, за десетки години. Оттатък моста ги отминаха двама конника, оставяйки подир себе си вихрушка от сивкава пепел и пот на коне. Настигнаха един овчар, който мамеше десетина овце с комат хляб и молеше да ситнят по-бързо,че пазарът ще свърши, докато стигнат. Херезий се заприказва с пастира, а слугата, който подръчкваше козите и овцете, се бе заплеснал по един щъркел, крачещ по ливадите вдясно, и Спартак впери очи към белокеменния град. Бронзовите лъчи на изгряващото слънце огряха сънена Пауталия, която като златна огърлица заблестя в подножието на зеления хълм. Горе, високо, белееха върховете на голямата планина, а някъде между хълмовете се стелеше мъгла – лека и ефирна, зад която изправяше снага Руен, нахлупил снежна шапка, недостижим и величествен. Спартак спря за миг омаян от призрачното видение и почувства как юношеското му сърце запърха с крилете на лястовица. Там, зад снежните височини, зад високите сини планини и морета бе великият Рим … Източната порта на крепостта зееше отворена, но те не влязоха в града, защото тържището на животни бе вляво от портата, край река Банея, която пазеше северната страна на града и стремително се спускаше към Стримон. На пазара бе шумно, пъстро и разнолико.Търговци на висок глас предлагаха стоката си: сиви говеда от пеонските села, гръцки кокошки - едри и топчести, гъски с грациозни бели шии, важно разхождащи се между дървените оградки. Шарени прасета –напористи и агресивни бяха забили зурли в земята и мятаха зад гърба си пръски черна кал. В долния край бяха козите и черноруните овце . Тук Херезий и слугата се установиха и запряха стоката. Привлечен от красивата осанка на белоснежните коне на медите от Ямфорина Спартак хукна натам. Това бяха коне за бойци – никога, те не бяха вършили друга освен да носят на гърба си войни стремително в битката… Спокойното пазарно катадневие, бе нарушено неусетно от ловците на реянски тигри, които се появиха на тържището.Те носеха в дървени клетки два тигъра. Любипитните пазаркати наобиколиха боязливо клетките на едрите жълто-черни котки, но при всяко изръмжаване се дръпваха страхливо назад. Скоро тигрите станаха център на тържището и безплатно зрелище. Спартак бе сред първите от 4 шумната тумба, които тръгнаха след закупените от собственика на стадиона тигри. Белокаменният град се събуждаше бавно в прохладната прегръдка на августовската утрин.Търговците на плодове и хляб вдигаха кепенеците на малките си продавници. Ухаеше на току-що изваден топъл пшеничен хляб с плънка на козе сирене, изпечен в малките сводести пещи допрени до къщите. Спартак преглътна гладно и спря пред една хлебопродавница и подаде единствената си пара – четвъртинка. Захапал белият хляб хукна отново след носилките. Скоро ловците стигнаха до каменната ограда на стадиона и влязоха вътре. Момчетата и Спартак се покатериха на оградата на стадиона-амфитеатър, където организираха гладиаторски борби, а също и бой с диви зверове. Любопитството на Спартак бе възнаградено от това, което видя на арената – там тренираха десетина гладиатори, но скоро трябваше да слязат, пазачите ги изгониха с викове. От онзи пазарен ден, когато Спартак дойде с баща си Херезий в Пауталия изтекоха почти две години и от новия свят, който откри в тракийския град го порази и плени най-вече стадионът и борбите със зверове. Покатерен на каменната стена той за пръв път видя как начинаещи бойци удряха по забити в земята колове с дървени мечове. Бяха около десетина юноши, облечени в леки бели хитони, препасани с черен колан. Те се втурваха напред към олющените от удари дървета, замахваха стремително един – два пъти, после отстъпваха назад, сякаш подгонени от нещо и държаха мечовете си право напред, като да се целеха в главата на звяра. И така до пълно изтощение… - Мога ли и аз да тренирам в школата ?- попита собственика на градския стадион. - Не веднъж съм убивал с тояга вълк, като пастир на бащините овце и кози! - Момко, за да станеш известен и добър бестриарий трябва да пролееш много пот и кръв на площадката за тренировки. - Аз ще стана, кълна се в Хелиос ! Спартак тупна пламенна юношеските си гърди и се изпъчи напред. - И с какво ще платиш таксата на учителите си?-намигна Кедос-собственика. - С труд – пари нямам… А може да склоня баща ми да дари две кози! .Може да чистя клетките, ще храня зверовете, ако речеш ! Кедос се усмихна и подаде калената си длан на Спартак : - Така да бъде ! Три пъти в седмицата идвай! В продължение на две години Спартак три пъти седмино оставяше козите на брат си, тайно от баща си, изминаваше десетина левги в двете посоки и тренираше. И като всеки млад човек не усещаше тежестта на пътя, нито пък умората в боя на ужким. За неговата гладиаторска страст единствено знаеше брат му, съмишленик и помагач, за което получаваше по едно бяло пшеничено хлебче с плънка от сладък мед. Снажният синеок младеж бързо усвои умението да върти меча и хвърля копието. Често пъти Спартак и тракийските гладиатори, в началото, показваха майсторството си с дървени мечове, за да развличат публиката и поддържат настроението, докато започнеше истинското състезание.Тогава се лееше само пот, понякога имаше и капки кръв по дървеното острие на меча, но това беше почти детска игра. В боя Спартак бе хитър – подвеждаше противника си, отстъпваше панически, скачаше встрани, понякога дори изпускаше оръжието си. Публиката в такива моменти имаше чувството, че скоро неравностойната борба ще свърши и той смъртно ранен. Спартак просто танцуваше, изпълняваше някакъв обреден танц, трудно разчитан за противника и това беше танцът на победата, на изяществото, на съвършенството . Когато завърши школата Спартак за награда получи дървен меч- диплом, потвърждаващ високите бойни качества на удостоения младеж. Знаменателен за цяла Пауталия бе първият пролетен ден , година след битката край Ямфорина, когато медите сразиха македонците. На този ден полиса пищно отпразнува победата . Освен нощните мистерии и хилядите делви с вино, които се ляха два дни, на стадиона бе организирано истинско сражение на гладиатори със зверове. Посадени бяха няколко дузини дървета, построиха пещери, докараха камъни и се създаде илюзията за истинска гора. Този ден Спартак има щастието за първи път да излезе и да се бие пред избрана и високопоставена публика. Дадоха му копие, а в дясната ръка се предпазваше с триъгълен щит, кожени наколенници пазеха колената му и на главата превърза бяла кърпа. Излязоха петима гладиатори срещу –два вълка, няколко рянски тигри и един египетски лъв и застанаха зад скритата врата. Публиката подгряла с евтино вино ревеше от възторг и подканяше ловците да започнат битката. Траките: меди и пеонци противопоставяха само ловци срещу зверове, никога не заставаха един срещу друг тракийци. Няколко кучета раздразниха зверовете и това бе началото на боя. Спартак излезе пръв. Публиката го аплодира мощно. Предизвика лъвът, който макар и не в първа младост имаше опит в изтощителните битки в римските колонии на Африка срещу гладиаторите. На няколко пъти лъвът като хитра котка се мяташе до него, и само бързите реакции и ловкостта спасяваха юношата. По неистовите крясъци на тракийци разбираше как върви боя в съседство. Скоро гладиаторът вляво от него не можа да предвиди един внезапен напад на реянския тигър и ръката му без щит бе помлатена. Яркочервената кръв капеше по пясъка и силите му чезнеха, но гладиаторът не можеше да се оттегли от боя, нито да се скрие - такива бяха законите на боя. Спартак изчака лъва да обиколи пещерата и когато застана точно срещу него прати копието, добре прецелил се. Това му беше втори опит, първият копието се заби в дървото до звяра. Чувстваше как кръвта му пулсира в слепоочията му, но нямаше време за отпускане. Лъвът, усетил умората в противника си удвои силите си и с внезапен скок от пещерата се опита да смачка гладиатора. Отговорът дойде мигновено, копието на Спартак полетя като стрела пусната от мощна, божествена тетива . Лъвът замръзна в полета си и падна тежко встрани от Спартак. Обърна се, за да види кой бе държал ръката му така здраво и метнал копието точно. Бог Хелиос му кимна приятелски. Спартак разтърка очите си – там нямаше никой, но той се поклони и му благодари. Подивялата публика, помисли, че този поклон е към нея и още по настървено избухна. Някой му хвърли лавровият венец и той го сложи на раменете си гордо. Двадесет години по – късно тракът Спартак попадна в плен при една от многобройните операции на римските войски за завладяването на тракийските земи в началото на І век преди новата ера и изпратен в гладиаторската школа на Лентул Батиат в Капуа и през 71 година пр.н.е той става водач на най-значителното въстание на робите в света.
СПАРТАК - СИНЪТ НА ХЕЛИОС
