Една ат ярките личности, който Кюстендилският край е  дал  на България е член-кореспондента на Българската академия на науките, на автора на няколко крупни научни изследвания за Кюстендилско - Йордан Захариев. Той е роден на 3 март 1877 година в Босилеград (днес в Р Сърбия). След завършване на основното си образование учи в Педагогическото училище в Кюстендил. Две годи¬ни учителства в родния си град  и
през есента па 1897 е вече студент в Историко-филологическия факултет на Софийския университет.
Отново е учител в родния си край, след това в Кюстендил. Директор е на непълна¬та девическа гимназия, на смесената гимназия. През 1922 година семейството му се преселва в Кюстендил. Й. Захариев с един от основа¬телите и пръв председател на туристическото дружество „Осогово'1, председател на културно-стопанското дружество „Кюстендил", председател на читалище „Братство", уредник на градския музей, актьор...
Този край го свързва с хората и с неговите бъдещи из-следвания, в етнографията, фолклора, социологията, диалектологията. Близо половин век Йордан Захариев проучва съзнателно и с възрожденски плам Кюстендилския край.
Предпочел провинцията, отказал асистентско място в Софийския университет, от уредник в етнографския му-зей-София, началник на средното образование в Министерството на народното образование, той прекарва живота си в Кюстендилския край проучвайки неговия бит, култура и традиции. И както той самият казва в предговора на сборника за народни умотворения и народопис „Каменица": „... пръв разбивах пъртината в България за географско-етнографски проучвания..."
Събираческата дейност е тежка, много деликатна, много време се изисквало за нея, склоняваме към разказ, отваряне на душата на анкетирания. Пък и хората не били много  словоохотливи и грамотни, те се срамували, притеснявали от битието си, от напуканите длани, които криели в скутите си. Чувствали се като на изпит пред този солиден господин. Но търпението, ентусиазмът, благородството - изписани на лицето на този българин, предразполагали селяните да се отпуснат и непринудено да разказват за себе си, за рода си, за селото си. Те разказвали приказките на дедите си, пеели песните им. Канели го на християнски¬те празници Великден, Лазарица, Коледа.
Първият том от неговите географско-етнографски проучвания „Кюстедилското Краище” излиза през 1918 година. „И след това се заредиха тогава нещастия след нещастия – изповяда той, - някой от които то се струпаха и на моята глава: покрай другото изгубих и родния си дом, а заедно с това и материалната сгода да се отдаде човек на изучавания, свързани с тежки за това време разноски по пътувания... и едва през 1926 г. успех да се върна на „мирновремени "занятия".
И наистина вече през летните училищни ваканции на 1926, 1927 и 1928 година Йордан Захариев започва проучвания на Каменица (малка географско-етнографска област, която се на¬мира в най-югозападните покрайнини па България, между Осоговската планина на юг, границата със Сър¬бия и Македония на запад, планините Краище на север, Лисец планина на изток).
Точно тук, в сърцето на Каменица, се намира и моето родно село - Бистрица, днес почти изчезнало. Един от най-добрите събеседници и сладкодумци разказвачи на Йордан Захариев в селото бил прадядо ми Рано Митрев. По спомени на роднини, през летните дни на 1927 или 1928 година Йордан Захариев посетил селото да събира материали. Дядо Рано е бил над 70 години, нямал слабост към земята, всичко оставил на синовете и дъщерите си, а той обичал да седи на гумното, край новата си къща, строена по европейски вид, и да размишлява за живота и съдбините човешки. Той бил любопитен човек, знаел много песни, приказки и гатанки, ед¬ни си измислял и стъкмявал, други знаел и помнел от предците си и винаги, кога¬то имало събиране вкъщи: на християнски празник, кръщенка, той намирал начин да каже нещо и по този начин младите да знаят какво е било,, как се е живяло.
На Йордан Захариев нему било удобно ей така да отклонява стария човек от задължения и често казвал: „ Бай Рано, аз ще се разплатя с тебе, ти не се бой! Изкуството чини пари, а нашата работа е повече от изкуство!" Дядо отговарял, че не иска нищо, само да се върши работа, да се запише това, що знае, за да се помни от хората и се предава нататък, защото „човек е шумка, духне ветер, отнесе го!”
   От него Йордан Захариев записал десетина песни, приказки, разказал му за месните обичаи, заричания баяния и други. 
  Рано бил щастлив, че е намерил човек, който с радост го слуша и разпитва. Не искал да чуе за армаган или някаква плата, казвал му кои са хората от селото и от околните села, които могат да му помогнат в „писаческата" работа.
„Пропътувал съм до на¬сита надлъж и шир тая отстранена погранична област, като съм се задържал в някои села по цяла седмица, пише Захариев. Смея да кажа, че познавам и последно-то кътче на нашата покрайнина, познавам добре почти всички селяни, от които можеше да се вземат някак¬ви сведения, да се съберат материали, успях да спечеля тяхното доверие и затова искрено и с обич разкриваха дутата си пред мене..."
Веднъж Й. Захариев раз¬казал на бай Рано как великият руски художник Репин рисувал картината „Запорожци пишат писмо до турския султан".В центъра на композицията има едно „смеещо се теме", на запорожец в  гръб, но то било  така изразително, че зрителят веднага бил грабван от него. За да нарисува това смеещо се теме, на художника му пози¬рали четворка картоиграчи, които правели така, че този с гръб към него винаги да печели. Репин плащал от джоба си.
По-късно дядо често раз¬казвал този впечатляващ разказ на Й. Захариев, малко в приказен, преувеличен вид,, че художникът дал тор¬ба жълтици, за да нарисува запорожеца. А роднините го питали, а ти какво получи? „Акъл, деца, акъл - он с пари не се купува!"
   Йордан Захариев след „Краище" (1918) издава „Каменица" (1935), "Пиянец" (1949), „Кюстендилската котловина" (1963), има много други публикации.
Някои често задават въп¬роса за саможертвата на учения и изследователя, етног¬рафа, фолклориста, който предпочита за поле на  творческа изява родния край, провинцията, а не уютния кабинет в Министерството на образованието или в Софийския университет. И ако трябва да обобщаваме, то научният подвиг на Йордан Захариев би бил немислим без обичта към родния край.

ВАСИЛ ПИГОВ - МАЙСТОРЪТ НА КЪСАТА САТИРИЧНА ФОРМА