Безкрайно съм благодарен на съдбата, че ме срещна с човека и твореца Васил Пигов. През  есента на 1968 година като студент в учителския институт в Дупница имах щастието да се запозная с  него и в продължение на дълги години да бъдем приятели. Той не парадираше  с известността си, нито демонстрираше някакво  грандоманско самочувствие. Въртяхме се край него една малка тайфа студенти- опитващи се да пишат и рисуват. Той  беше сладкодумец, понякога ни поучаваше, караше ни да прочетем този или онзи автор и провокираше у нас страст към изкуството.  Помня, че тъкмо бе излязла  книжката на Радой Ралин – “Люти чушки”, тиражът бе доста малък, но успях да си купя чрез съпругата на Пигов, която бе книжарка. Книгата на Радой Ралин излезе от пловдивското издателство “Хр.Г.Данов”, а след нея трябваше да излезе третата  книга на Пигов  с малки басни. Спомням си, че  я имаше в каталога, но  сатирата в  “Люти-те чушки”  не бе по нрава на властта и всички сатирични и хумористични заглавия заложени в издателствата бяха спрени. Но  книгата на Пигов  не излезе изобщо. 
       Доколкото знам   и от разговорите ни, през 1963  година излиза първата  книга на Васил Пигов с малки басни в  издателство “Български писател”, две години по-късно същото издателство пуска и втората му книга – “Малки басни”, редактор е Иван Бурин, а  художник Борис Димовски.   През 1983 година излиза и малката книжка-веселушка  “Салатка от копривка” за деца на издателство “Български художник”.
         Малките басни и епиграмите-басни на Васил Пигов намират почитатели и в чужбина - превеждани са на руски, испански, немски, украински езици.
     Васил  Пигов е роден в село  Рила, сега град,  на 25 декември 1925 година. Баща му Владимир Пигов бил  манифактурен търговец, а майка му Екатерина Минева се грижела за  четирите   деца - две момчета и две момичета.   Основното си образование Васил Пигов завършва в село  Рила с отличие . За да получи по- добро образование баща му го праща да учи в столицата,  където се  записва в Трета мъжка гимназия и   я завършва  успешно през 1946 година. Още същата година,  през есента, той се записва студент в Софийския университет “Св. Климент Охридски“ – специалност  “Право”. Но през 1949 година  е принуден да напусне – обявен е за неблагонадежден. Политическото провинението на бъдещия млад юрист било, че е син на   търговец - „рилски капиталист”, дребен манифактурист от рилското корито. 
   Отбива редовната си военна служба в трудово поделение. Тук се запознава с Радой Ралин и заедно носят несретата на трудовашкия пагон, но тяхното запознанство носи и началото от едно творческо приятелство. Тук се раждат безброй войнишки скечове, пародии, „мръсни” поеми-само за войнишки уши.
и където започва да пише скечове, епиграми и малки сатири, Пигов се установява в Станке Димитров /Дупница/ и изцяло се отдава на писателска дейност. Сътрудничи на местния и централен печат със своите сатирични творби – епиграми, хумористични стихотворения, басни.  Негови произведения са печатани във вестниците: “Стършел” , “Труд”, “Народна младеж”, “Кооперативно село”, “Учителско дело”, в списанията: “Младеж”, “Читалище”, “Наука и изкуство”, “Художествена самодейност” и много други. 
    Освен с малките си басни, написани с изящен  и точен език и остро социално перо, Пигов създава късата епиграма-басня, която достига само до една дума. Например: Възмутената муха 
/- Нахал! 
  Литературната критика  посочва Васил Пигов като майстор на малката басня-епиграма и го утвърждава като талантлив и много оригинален баснописец. Той също е първоначалник на моностиха в  българската литература, да си спомним възмутената муха!
      В Речника на литературните термини   издание на “Наука и изкуство” от 1973 година в статията за б а с н я т а  намирам: “Някои съвременни баснописци се стараят да внесат в баснята много по–голяма стегнатост, синтетизъм и лаконичност, като съчетават в облика й особеностите на епиграмата. В Съветския съюз, /Русия/  в тази насока работи  С. Смирнов /”Сто кратки басни”/, у нас – В. Пигов /”Малки басни”/.  В увлечението си да създават съвсем кратки басни тези автори понякога стигат до крайности. Например баснята на В.Пигов “Кратуната възкликва” се състои от две думи- “Изящна тиква”!  Очевидно е, че в такива творби чрез стремежа към оригиналничене  се обединяват случките и образите и баснята като литературен вид губи много от своята специфика.”
    Тридесет години по-късно, днес, творбите на тези автори на малката басня-епиграма, първомайстор, на която в българската литература е Васил Пигов,  не са станали нито скучни, нито образите са обеднели, нито случките са станали статични, сухи, бледи, нито новосъздадената литературна форма е изхвърлена от употреба. При Пигов баснята е написана в стихотворна форма, при нея липсват двата основни момента, които личат във класическата форма да се очертават двете части: кратко нравоучително и иносказателно съдържание,   поука и  афоризъм в края на творбата. В новата басня-епиграма авторът достига до висока синтетичност и лаконичност на изказа и тя звучи  като кратка  епиграма, но хем е  епиграма, хем е басня и най вече нов литературен жанр.  
    Правеше ми впечатление от творческата работилница на Васил Пигов, че върху една творба той работеше с дни и седмици. Мразеше многословието и често казваше: “Какво е това ? Он рече, той каза…!  Пиши кратко и ясно- право на адресанта” 
      Темите вземаше и черпеше  от  живота край себе си. Острото му сатирично око  веднага улавяше и запечатваше събитието. Само един жест, една дума бяха достатъчни  сатиричното му въображение да се задейства.
  Спомням за един негов пишещ брат от Дупница, с когото често имаха  творчески пререкания. По време на едно литературно обсъждане на нова книга, епиграмажията надълго и нашироко възхваляваше поетеса, но така, че след като си седна нищо не остана в главите ни. И Пигов веднага остро заключи: Бръмбар!   След няколко седмици прочетох в централен вестник епиграмата-басня:
    Бръмбар,
    отличителни черти
    бръмчи 
    и друго  не личи.   
        В акростиха бе изписано името на жертвата.
  Васил Пигов бе страшно скромен човек, не обичаше помпозните срещи, официалните софри, мразеше празнодумците и ласкателите, ненавиждаше хората с професионална гърбица. Не обичаше светлините на прожекторите, не искаше да го венцехвалят. Той знаеше своето място в живота, знаеше какво прави и следваше твърдо пътя си. Край него и чрез него израснаха в изкуството – много поети, художници, журналисти, музиканти. Той се гордееше с това, те го обичаха като свой баща и талантлив учител. 
  Той не промени нито дума, нито ред в своите творби, за да се хареса на някого и най-вече на властта, на разните  редактори на вестници и издателства.  
          И като Сократ той изпитваше голямо наслаждение,   ако на масата си има парче сирене, шепа маслини,  чаша червено вино и  умен  събеседник. Скромно  построи живота си и скромно го изживя, но оставеното от него ново начало в литературата тепърва ще намира своето място. 
   Васил Пигов почина на 27 март 2001 година.

ЯРЪК УЧЕН И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ НА РОДНИЯ КРАЙ