На килограми сте го докарали За кмет на село Еремия през 1970 година бил избран Зафир Писарски. Преди това той бил отговорник на занаятчийската работилница в селото.Зафир бил над 130 килограма, представителен, общителен. С Боне Зашов –селския ковач, били в недобри отношения за дребни ежби. Веднъж Боне минавал край кметството, където се били събрали хора и разговаряли с новия кмет по неотложни селски работи. Боне Зашов се спрял, огледал кмета, па рекъл : - Абе , на килограми сте го докарали, но не знам какъв ще е на акъл! От дръвнико до зимнико Кире Щърбето от Еремия тръгнал да събира отава в Чуката и минал край Илия Влахо. А той седял на дръвника със секира в ръка насред двора и реел поглед по отсрещните зелени върхари на боровете. - Що работиш, Илия ?- попитал Кире и се подпрял на вилата. - Те що - работя – от дръвнико до зимнико, от зимнико до дръвнико - те това ми е работата!… Ракията изпих , а дръвата останаа-а неразцепени. Касапин у петок При дядо Начо Езерски от Еремия, известен касапин в Пиянечкия край, дошла баба Евга от близката махала с молба да заколи прасето й. : - Бате Начо, дойдох да те викам да заколяш прасето! Но искам да те предупредим, че е петок, и се пости ! Нема да пръжим месо! Ще ядем постно !... - Я, комшийке, у петок не колям прасе ! Чиракът е виновен Преди години в Еремия имало около двадесет кръчми. Всеки ден те гъмжели от хора, където бистрели политиката и поливали с вино и ракия своите грижи и немотията си. Та в една такава кръчма влезли една вечер Кирил Щърбето и няколко негови приятели. Поръчали си вино. Кръчмарят донесъл кана с чаши и се оттеглил. Тогава скришом Щърбето пуснал в каната с вино едно мъничко жабче, което носил в джоба си. Извикали кръчмаря и му рекли: - Виж що има в каната с вино! Кръчмарят се пули, гледа и вижда жабчето: - Това е работа на чирака. Колко пъти съм му казвал да не слага вода от реката. Домързяло го да извади вода от бунаро! Нашенец Нашенец от Страдалово продава плодове в София. Държи се гордо със самочувствие, надвикава, шегува се. Купувачите го разпитват от къде е, има ли родители баща, майка. Той отговаря : - Мама умре, ама тата неке! - Имате ли нещо сточица, овце, говеда ? - Имаме колкото да не блеем на Гергьовден! отговаря нашенецът и продължава търговията си. Ти ми плати килцето Еремичанка от село донася в града да продава масло. Намира се веднага купувач, спазаряват се за цената, но не е премерила, колко тежи маслото. Купувачът го претегля на паланза и казва : - Кило и деветстотин и петдесет грама! Еремичанката отговаря: - Грамове, мрамове не ти разбирам! Ти ми плати на мен килцето! Обявата По едно време по пиянечките села имало акции за унищожаване на кучетата. Гърмежи като на фронт, квичене до бога. Хората водели доскорошните си помощници вързани с въжета за шиите до местността “Лещаро”. Оставяли кучетата и бягали, за да не гледат агонията и чуват жалните стонове на безпомощните животни. Нямали на кого да се оплачат. За неизпълнение стопаните ги очаквали глоби. При една поредна такава акция из селото били разлепени обяви: “Съобщава се на стопаните на кучета, че същите ще бъдат избити в местността “Лещаро” на 13 април 19... година. От пълномощничеството.” Не познал Известен пияч навремето се хвалил, че познава по вкуса всякакви видове пиене. Поднасят му в малки дози различни видове напитки и той безпогрешно ги определял какви са. Най-после му слагат в чашата малко вода.Той пийнал, мляснал, дълго се пулил се и накрая отсякъл: - Това не мога да го позная.Точно това питие досега не съм пил! От памид е Саблярец самохвалко твърдял, че не само по виното, но и по винената пръчка с горене на пепел може да определи сорта, от който е направено виното. - Добре ще те проверим! - отговорили му няколко шегаджии. - Сега ще видим! Взели сухо кучешко лайно, изгорили го и му дали пепелта да близне и определи. Той сложил пепелта езика, дълго мляскал и отсякъл: - От памид е ! Всички прихнали: - Това е сушено кучешко гомно, ако искаш да знаеш! - Да, ама кучето е яло памид!- отговорил упоритият дегустатор. Търговия в София Йордан Юручки не иска да си даде на безценица хубавите кайсии, които му се родили. Няма вяра на частните търговци. Пък защо да не ги откара и продаде в София на висока цена. Така и решава. С двама приятели от Еремия натоварват камион с кошове кайсии и хайде в София. Купувачи веднага се намират и хубави пари им обещават. Доволни са еремичани- кайсиите вземат веднага, а парите утре ще донесат заедно с празните кошове, обещали те. Така да бъде. Чакат ден, чакат два, парите не се донасят, пък и не знаят на кого са ги дали. Това е София. Тогава разбират, че търговците-мошеници са не само у село, но и в София. Тръгват си с камиона обратно за Еремия. Понеже Йордан Юручки се возел на камиона отгоре, един клон от дърво съборил кожената му шапка и тя отхвръкнала в канавката. Не може се спре камиона, за да я вземе. В къщи го очакат жена, деца. Ще им донесе симид, подаръци- пари е взел. В къщи влиза като пленник ни шапка, ни нищо, небръснат, уплашен. Жена му го пита: - Къде ти е капата, бре ? - Отиде заедно с кайсиите... Ама за капата ме падна яд. Нова беше!... Излъган Отива Йордан Юручки на пазар в събота на Кюстендил. Гъмжи от народ, всеки изкарал стоката си пред магазина. Гледа той пред един магазин няколко тенекии с газ за осветление. Взема една, внася я в магазина и казва на бакалина: - Може ли да оставя тая тенекия за малко, докато пазарувам из градо? - Махай се оттук, заедно с глупавата си тенекия! Махай се, вън!- вика недоволният бакалин, защото помислил, че не е била купена от неговия дюкян. Йордан Юручки така се стреснал, че грабнал тенекията и си тръгнал за село. Бакалинът разбрал грешката си, но късно. Нека той да се търкаля Легнали си мъж и жена да спят. Мъжът се търкаля на леглото, пъшка, обръща се, не може да заспи. Жена му го пита: - Кажи бре, защо току се търкаляш и не можеш да спиш? Болен ли си ?.. Мъжът мълчи дълго време и най-после с мъка казва: - Имам да давам на комшията пари. Сега си ги иска. Няма откъде да взема да му ги върна! Жената бързо излиза навън. Почва да вика съседа. Той се показва на прозореца: - Що има, моме? - Моя мъж имал да ти дава пари? - Да !.. отговаря съседът. - Ама да знаеш, дека нема да ти ги върне! - рекла жената и влязла в стаята си. - Човече, спи си сега спокойно! Аз му казах, че нема да върнеш парите! Нека сега той да се търкаля по леглото. Многостранна просия Едно време по пиянешките села почти ежемесечно преминавали групи от цигани, които продавали гребени, мъниста, игли, срещу четина от свинска кожа, срещу парче сланина, други поправяли печки, срещу заплащане. Хората ги посрещали учтиво, давали им каквото могат, приемали ги за преспиване в плевниците. Една привечер циганин спира еремичанин в горната махала с молба: - Имаш ли кибрит, да ми дадеш цигара, оти како съм гладен, нема къде да спием!... Отговорник по казаните Отишъл Сотир Будимкин от Еремия в Длъхчево да види баджанака си Ангел Жмурански. Попитал жена му къде е баджанакът му: - А, он е отговорник по казаните за ракия, та е на обиколка! Чуди се Сотир, как са поверили на баджанак му такава отговорна работа. - Браво на него, общественик е станал, отговорен човек!- мисли си Сотир. Докато разговаряли пред вратата, вижда, че по пътя се задава човек. Занася се от единия до другия край и си мърмори. Погледнал и познал баджанака си. - Видиш ли го, сека заран още у темно прави проверка по казаните де тече ракия, та да се напие!- рекла жена му. Е, на това е отговорник! Много се зарадвала Ангел Жмурански от Длъхчево отишъл на сватба на кумците си в Саблярска махала. В сладка разговорка се напил яко и заспал пред яхъра на дядо Косте. Вечерта всички се разотишли, а той прегърнал един дирек меца, не може да стане. Евтим Юручки с триста мъки го изприл и го повел за Жмуранска махала, на два километра от сватбата. Прихванал го през кръста, татрузил го, влачил го, накрая го домъкнал до дома му. Щом го видяла жена му, плеснала с ръце и завикала : - Оти, кумашине, умрел не ми го доведе? Ако остане жив и на мене направете Дядо Никола Чукардов е в болницата. Ще му правят операция. Редом до него лежи и Илия Грънчаров от Еремия и на него ще правят операция. Лекарят му казва: - Дядо Никола, утре ще ти правим операция! А той отговаря: - По напред направете на Илия, ако остане жив, тогава ще оперирате и мен. По лошо от фронта Дядо Никола Чукардов е овчар. Дълго време няма кой до го смени, за да си почине. Една привечер сяда пред къщата и почва да роптае: - Бях на две войни. Три-четири дни седиш в окопите и после дойдат та те сменят да починеш три-четири дни. А тук съм овчар четиридесет дни никой не се намери да ме смени да почина... При овците е по лошо от фронта. Като руска авиация са Остарял дядо Никола Чукардов, трудно върви след овцете.Те използват тази му слабост и видят ли някъде ливада или нива, се затичват натам. Тогава той започва да нарежда: - Ах, къде са ми очите! Като ме види стопанина на нивата, та не ми ле е срам! Ама що да правя, като не мога да ги стигна и да ги изкарам. Дума дядо Никола, но не бърза да ги изкара нека си похапнат. - Като руска авиация са: тръгнат ли на една страна, спиране няма!- заключава той. Свини карам Георги Магдин е шофьор. Няколко съботи по ред кара прасета на еремийчани до пазара в Станке Димитров /Дупница/. Една събота пак откарва прасета. Продават ги и той предупреждава продавачите на връщане да си хванат рейса, защото КАТ не позволява да вози хора. Въпреки предупреждението, хората се качват в каросерията и лягат на пода. Среща ги катаджия пътя за Еремия, спира го и пита: - Какво караш? - Свини карам ! отговаря Георги. - Как свине, като са хора?- казва му милиционерът. - Не свини са! Ако бяха хора щяха да се качат на рейса както ги предупредих! казал Георги и платил глобата. Да е евтино и гойно Боне Зашов от Еремия си купува прасе и го занася в дома си. По стар обичай прасето трябва да се захрани и благослови. В тоя момент по пътя, покрай неговия дом, минават председателят на кооперацията Зафир Гоцев, мъж на сто и тридесет килограма, и Борис Якимовски - фурнаджия, човек яшен, но много слаб. Боне ги вижда, слага храна прасето и благославя високо: - Ха, да ми си яшно като Боре фурнаджията и да ми се гоиш като Зафир Гоцев! Двамата се направили, че нищо не са чули, но години оттам не минали. Трай или ще те изгоня навънка Христо Зашев е сиромах човек, но винаги весел и засмян. Той ковач в горското стопанство в Осогово. Там е семейството му- жена и сина му Генчо. Лятно време спят под една бука. Една вечер си лягат под буката да спят, а синът му се разплакал. Христо Зашев се надигнал и му рекъл: - Трай или веднага ще те изгоня навънка ! Престана да пие откакто... Христо Зашев до края на живота си бил горски работник. Веднъж рекъл на Любен Юручки: - Даскале, слушам радиото да казват, че един ден на въздух в гората, продължава живота на човека с една година. Тогава аз нема да умра никога, защото всеки ден съм гората. Но човекът заболял, умрял на 60 години. Лекарите му забранили да пие, а той обичал чашката. Та жена му често споделяла:“На мой Христо откакто лекарите му дадоха да пие от зеленото лекарство престана да пие пустите ракия и вино!” Христо Зашев обаче я лъгал, че това било лекарство, дадено му от лекарите, а просто си пил ментовка. Немам ни рода, ни ... Владе Писарски се оплаква на комшиите, че при него не идват гости, че си нема рода. Един ден Ампе Котев, съсед, дошъл при него с молба да му даде маче, че си нема котка. Владе му дава маче и той си отива. Минало доста време. Една съботна вечер Владе и жена му си лягат да спят. - Верко, да знаеш некоя мома за женене, надолу към Дромухар?- пита Владе и поглежда през прозореца. - Слушам гайди свирят отгоре по пътя, гости идат, провикват! Къде ли ги отиват тези гости. Врявата наближава, свирки, песни и вместо да отминат, отварят врата и влизат в къщата на Владе. Влиза Ампе и вика : - Владе, водя на мачето гости! Скача Владе, разтуря кревата, изнася го навън. Стаята се изпълва с гости, все комшии с погачи и баници, с шишета ракия и вина. Гайдарят свири, песни се пеят. В суматохата Владе изчезва.Търсят го тук там, няма го, отиват зад къща и го намират да дере една овца- ще посреща гости на мачето. Веселбата продължила цяла нощ, та и на другия ден. Роди теле Стоил Парлапански работел в месокомбината “Родопа”. Раздавал фураж срещу предаден добитък на предприятието, човек с голямо самочувствие. Един ден с Любен Юручки отишъл да обядва в хоремага. На улицата е Стоил, обиколен от доста голяма група хора. Той говори, те слушат и одобряват. И тъкмо да влезе Любен Юручки, Стоил се обърнал след него: - Как си бе учи - теле ? рекъл той и започнал високо да се смее. Учителят се обърнал и спокойно отговорил точно в неговия стил и тон: - Добре сме бе, роди - теле! Всички се засмели високо, а Стоил се изчервил и смутено казал: - Я, пък ми отговори ! Учител и магазинер Един ден Георги Керелски- магазинер стои с група хора и разговаря.Учителят Любен Юручки с колегата си Методи Николов отиват при тях. Магазинерът терикатски се обръща: - Защо в Турция учител щом е минал пет години служба, не го пишат свидетел? - И защо?-пита Методи. - Защото е лъжец! -казва смеейки се Георги Парлапански. - А ти знаеш ли, че магазинер в Турция, щом е работил в магазин пет години, го слагат направо без съд в затвора! - Защо?- учудено пита Георги. - Защото е крадец!-му отговаря Методи. Всички се смеят, а Георги напуска групата. Пане Тотевски Пане Тотевски бил весел човек, шегобиец с всеки се закача, маскари се, не оставя някого да не изпързаля. Нисък, набит с доста голямо шкембе. И лете и зима носел кожух без ръкави-зиме за топло, лете за хлад, според неговите изказвания. Обичал да плаши децата. Щом види дете, почва да се удря по корема и да казва, че коремът му расте, защото гълта живи деца и те се бояли от него. Веднъж среща баба Вера с внучката й Валя. Спира се пред тях, хваща се за корема, зинал към детето и казал: “Сега ще те глътна!” Детето се уплашва, застава зад баба си и рекло: “ Мен ще ме глътнеш, ама баба ако се разчекори, не можеш да я глътнеш!” Често плашел така и Милчо Гоцевски като малък. Една година преди Великден Пане питал доста хора, могат ли да му намерят и пратят мая за козунаци. И един ден Пане получава покана за колет от Перник. Жените от махалата му се замолили да им даде и на тях мая. Той обещава и отива за колета в селото. Дотам е повече от 4 километра. Взема сандъчето на рамо и тръгва за махалата. Донася го в къщи и там го разтваря. Вместо мая имало две тухли. Това било отплатата на Милчо Гоцевски, който работел в Перник и си казал: “Чакай да накарам Пане да отнесе две тухли от хановете до Тотевци, да види как ме е плашил!“ А Пане Тотевски разказвал после смеейки се: “Не ме яд за шегата, яд ме е на мене, че не разпечатих колето в хановете, а мъкнах двете тухли повече от 4 километра! Всичко яде Боре Езерски от Еремия купил свинче от Санде Манчов. - Яде ли хубаво ?-запитал купувачът. - Всичко яде! Докарал прасето в къщи Боре и го затворил в кочината. Още на първия ден станали жертви две кокошки, на следващия - две, за седмица прасето изяло всичките кокошки. Боре Езерски, ядосан, срещнал Санде Манчов и започнал да му се кара: - Бива ли, чичо Санде, да не кажеш, че прасето яде кокошки ? - Аа –а, казах ти ! - Какво ми каза ? - Ами казах ти, че всичко яде !- отговорил Санде и спокойно отминал. Намалил съм я Григор Бакалино от Стойковска махала обичал да си попийва. Жена му го гледала ден-два, па рекла : - Глигоре, намали я тай пуста ракия, че ти сопиня работата ! -Намалил съм я, бабо, намалил съм я. Още малко остана у бачвето ! Питайте ги тех Всяка пролет преди 1944 година в Длъхчево -Сабляр идвала комисия от града да преоброява говедата и овцете- така определяли и данъка на селяните. Хората разбирали кога ще дойдат преброителите, заделяли част от овцете и ги изкарвали далеч извън селото. Борис Фудулето късно разбрал, че са дошли в махалата такива хора, и набързо набутал в мазето един овен и няколко овци, а другите изкарал на паша пред дома си. Идва комисията и той посочил: - Ето, това ми е стоката ! В същото време от мазето запрените овце блеят, та се късат . - Защо блеят тези овце в мазето ?- попитали го те . - Ами-и-и, попитайте ги тех !… От тоя ветър завет нема Дошла тихата революция от 1989 година и повикали Киро Стойнев от Бистрица да му върнат земята в реални граници. Не ще я той, отвикнал от тежката работа, пък и няма с какво да я работи. Няма и на кого да я хариже. При колективизацията от 1946 година баща му се заинатил, отишъл при един млад адвокат в града. Умували, умували, но нищо не измислили. А текезесето идело към селото- по другите села вече ги направили. Па баща му ударил капата у земята и рекъл: - Както се види, от тоя ветър завет нема ! - Види се, че от тоя ветър завет нема !- повторил Киро Стойнев и отишъл да си получи земята отново в реални граници. Голямата пенсия Дядо Йордан от Юручка махала на Длъхчево бил на лечение в софийска болница през 60-те години на миналия век. В стаята все пенсионери като него. От дума на дума се стигнало до въпроса кой колко пенсия взима. Някой се хвалел със сто лева пенсия, друг със сто и петдесет, трети- двеста. Попитали и него: - Дядо Йордане, ти колко получаваш ? - Двеста и петдесе! – отговорил той и се обърнал към стената. - Бе, ти да не си бил миньор ! - Не ! - А активен борец ? - Не, бе ! - Чe откъде тогава двеста и петдесет лева ? - Ама аз за година ги получавам ! Драган почина Драган Велинчев от Еремия отдавна се канел да ремонтира къщата си. Братовчед му от Дупница обещал, щом почне работа, да го повикат да помогне. Свършила работата по полето и Драган започнал ремонта. Пратил баща си, дядо Никола, да обади в Дупница. От пощата му казали, че с телеграма ще стане бързо. И дядото написал : “Драган почна ! Елате !” На другия ден със селския автобус на площада се изтърсила цялата рода с цветя и всички плачат, нареждат. Хората слисано ги попитали какво е станало : - Амии, Драган починал, получихме телеграма ! - Как е починал?...Драган има майстори !... Къщата ремонтира ! И чак тогава разбрали, че погрешно е приета телеграмата, вместо почна, те изписали почина! Върти ли се земята Мите Атовски от Длъхчево слуша как синът му чете уроците си. Чете той на глас, че земята била кълбовидна, че се върти около своята ос, и ред други работи. Слуша Мите Атовски и недоволства : - Как се върти? Не се върти! Като се върти, защо комшийският хамбар не дойде пред моята къща ?… Да се меша у хората Стоимен Юручки от Длъхчево станал на шестнадесет години - цял ерген. Родителите му сметнали, че вече е голям и трябва да се меша с хората, да стане човек. Задала се сватба в близката махала и те решили да го пратят сам: да се опознае с хората, хем да се очупи за живота. Пременили го, издокарали го и като тръгнал, му рекли : - И като отидеш там, прави живо-здраво с хората ! Здрависай се и разговаряй !… Наближил той сватбата, па поспрял на хълмчето. Гледа- пълно с народ, хоро се вие, свирки свирят – човек до човек. Седял той под дъба, час-два, гледал, гледал, па се върнал в къщи. Домашните учудено заклатили глави: - Защо се върна така бързо ? - Кога ще стигна да се здрависам, па и да говоря с толкова много народ!.. Олеле, Велине Гоше Гиков от Сабляр махала имал зъб на бившия кмет на селото Велин Станчов и търсел сгоден случай да му отмъсти. Веднъж го завардил в един дълбок път, от двете страни обрасъл с храсти. Велин водел воловете с колата. Гоше се нахвърлил върху него с една тояга, налагал, по гърба и главата и викал: - Олеле, Велине, утепа ме ! Хора, помощ ! Хората нищо не виждат, а само чували, че Гоше Гиков пищи и вика за помощ, моли се Велин да не го бие. Така и казали пред съда. - Нищо не видехме, но чухме, че Гоше вика : “Олеле, Велине, утепа ме! Помощ ! Велин ме утепа ! “. Делото пропаднало. Въоръженият инспектор Ристе Чукардо от Еремия бил ученик в първо отделение, но страшно се срамувал и притеснявал, въобще уста не отварял, дума не обелвал. Всякакъв опит на учителката да го накара да говори бил напразно. Минало месец, а той все мълчал. Помислили да не е болен. Но един ден в класната стая влязъл полският пазач Стоьо Якимовски, наметнал пушка през рамо, с чанта, небръснат и се представил на учителката. Казал, че има дъщеря в класа и иска да я изпита пред него да види дали знае. Изпитала тя момичето, после вдигнала Ристе и като по чудо момчето си казало урока. Прибрал се в къщи Ристе и баща му весело го запитал : - Проговорил си, а ? - Как нема...! Като влезна един брадат нспектор, леле, с пушка през рамо, строг и намръщен…Че говориш, иначе лошо ти се пише! Художници Капан за дървеници При Владимир Димитров-Майстора, който живеел в село Шишковци, дошел на гости поетът Емануил Попдимитров. Влезнал в стаята той и гледа- Майстора вдигнал единия крак на кревата и го поставя в консервна кутия, после другия. - Бре, Владе, какви са тия работи ? - Това е капан за дървеници! Ще сложа на всеки крак по кутия с газегия и когато дървениците атакуват леглото ми - падат в газта и умират ! - И откъде научи това лекарство ? - От селската сиромашия, приятелю ! Зрителна измама Владимир Димитров –Майстора, много обичал да рисува плодове. Веднъж сложил статива под лозницата на хазайна си и се захванал на работа. Почти привършил картината, но не му достигнали бои и се наложило да прескочи до къщата да вземе нужните цветове. Подпрял платното на зида и хукнал към дома. Връща се по едно време и гледа кокошките кълват ли, кълват гроздето на платното. Засмял се Майстора и рекъл : - А бе, кокошките успях да излъжа, но дали хората ще мога? Тая нема да станe Един от моделите на Вл.Димитров-Майстора, Стана Накова от Ръждавица, била рисувана от художника десетки пъти, за разлика от нейните приятелки, а била едва 15 годишна. Първата среща станала на извора край селото. Майстора дошъл, извадил кутия шоколадови бонбони и почерпил всички момичета. После поогледал мометата, но най-дълго задържал погледа си на Стана и рекъл накрая: - Теб си избрах да те рисувам, да одим да питаме бащата ти! - Нема да стане тая работа, дето си намислил, Рисувачо!- рекъл бащата.- Сега времето е работно и требе момето да ми помага, на зима може! И така и станало-три поредни зими Майстора идвал в къщи и я рисувал. Детето ми се поболе Веднъж при Вл.Димитров –Майстора, дошъл съкрушен баща от село Шишковци: - Владе, идем при тебе с една много голема молба!…Сакам да ми нарисуваш момето !… Не може да яде, ни може да спие!… Направо си е болно детето! Сички нейни приятелки си рисувал, а нея не сакаш?… Майстора винаги избирал моделите си по негов си критерий и често много големи хубавици не рисувал. - Добре, доведи я ! - рекъл той. Дошло момичето, Майстора взел един въглен и с няколко наброски го нарисувал. А момичето щастливо и здраво грабнало рисунката и весело хукнало към къщи. Някой ми държа ръката Владимир Димитров- Майстора, се завърнал от чужбина, където рисувал дълго. Попитал го кюстендилски художник : - Рисува ли добре, как беше ?… - Всичко добре! Ама имам чувството, че некой ми държеше ръката, докато рисувах, иначе добре! Няма значение къде да застана Младите кюстендилски художници Кирил Иванов, Асен Динев и Светослав Чернев, ученици в Мъжката гимназия в Кюстендил, заедно с Владимир Димитров- Майстора отишли на излет до Скакавишкия водопад- хем да се порадват на природата, хем да порисуват наживо. Слезнали от влака на спирка Полска Скакавица и полека – лека се изкачили до водопада. Разгънали триножниците, извадили платна, бои. - Майсторе, къде ще застанеш, че така да ти е по удобно ?... - Няма значение, момчета, аз и с гръб да застана, пак ще го нарисувам! – усмихнал се Майстора. – Вие се наредете ! Дигна ли се мъглата Стоян Венев отишъл да рисува в село Шишковци. Владимир Димитров- Майстора го посрещнал пред квартирата си и тръгнали към ябълковите градини. И нали си бил зевзек, Венев все се шегувал с височината на Майстора. Като излезли от селото, подхвърлил: - Владе, ти нали си по-висок, виж мъглата по Струма дали се дигнала, та да ходим надолу. /Майстора бил висок над 2 метра/ - Стояне, да видим, ама ми дръж кутията с боите /която била доста тежичка/, да турим ръка на челото и видим! Вървели те през градините, Майстора крачи бодро, а Стоян Венев едва влачи сандъчето след него. - Владе бе, не си ли дегна тая пуста мъгла, че ми се откинаа ръцете! - Още малко, Стояне, вече се видат върбите! Стоян Венев поспира, па намята сандъчето и бавно крачи . - Защо толкова питаш, Стояне?- подсмихва се Майстора и се обръща назад. - А, пристигнахме! Ей, тука ще работим!- казал весело Майстора. – Що не кажеш, забравил съм сандъчето си у тебе... Скромност В окръжния град Кюстендил открили художествена изложба през пролетта на 1966 година. Сред почетните гости бил и Вл.Димитров-Майстора. Минало официалното откриване, почерпили с бонбони и сладки, завързали се разговори. В центъра на тях все бил Майстора, а край него художниците и местната управа. На тръгване един от местните управляващи сервилно спрял художника на врата и му предложил да го закара до село Шишковци със служебната „Волга”. - Благодаря! – стеснително отвърнал Майстора- Имам още доста неотложни работи из града, та чак тогава ще си ходя. Отбил атаката на още няколко предложения за обяд и гостуване в общинския комитет на партията, той тръгнал с приятели към гарата, където след три часа имал влак за Шишковци. Я може да си нарисувам Владимир Димитров-Майстора, отишъл на полето да рисува. Било по жътва. Рисува той и гледа как селяните въртят ракойките с жито и душата му греела от радост. По едно време дошел при него жътвар да погледа : - Добър ден, Майсторе ! –рекъл той . - Добър ти ден и на тебе, майсторе !-отвърнал художникът и се вгледал в селянина: краката му боси, изподрани. - А ти майсторе, я вземи моите опинци!- и художникът ги подал на босия селянин. - Ама, Майсторе !… - Вземай, да не искаш, утре болен да легнеш ?... За мен не бери гайле, я можем да си нарисувам ! Я сам само домозет Стоян Венев хванал своя съселянин Доне Скръжавио от Скриняно да го рисува. И за да не стои човекът така бадява, му казал да си ниже тютюна, за да не го хване сакатлък от седене, но много да не мърда, за да го изкара като истински. Рисувал бай Стоян, поспирал, пак рисувал, слънцето легнало връз планината. Свършил най-после. - Колку че ми платиш за позицията ?- чешейки се по врата хитро, попитал моделът му. - Нищо! – отсякъл Стоян Венев. - Не стига, че си наниза тютюно, изпочива се, а аз се потих, докато ти фанем чертите, па и не си бръснал… У тебе е почерпката ! - Ама я, то жената !- взел да пелтечи рисуваният. - Какъв чорбаджия си на къщата, като госта си не можеш да посрещнеш ?- опитал се да засегне честолюбието му Венев. - Я съм само домозет !- хитро се измъкнал Доне. “Макът се рисува докато слънцето да изгрее “... Флейтистът Антон Палашев като ученик през един пролетен ден на 1933 година се разхождал край железопътната линията. Полето искряло от първите лъчи на майското слънце, а въздухът ухаел на билки и цветя. И сред тази удивителна красота видял Владимир Димитров-Майстора, приседнал зад статива да рисува червени макове. И то не на цяло, а на четвърт платно. Спрял се зад него и мълчеливо наблюдавал свещенодействието на художника. - Подготвям се да рисувам българска сватба- казал Майстора – с цялата пищност и плодородие...Един плод, цвете- най-малко ги рисувам тридесет пъти и чак тогава ги пренасям на голямото платно. - А мака защо го рисуваш? - И той ще бъде вписан в това платно. Макът се рисува, докато слънцето изгрее, след това той просто умира ... След тази среща художникът и Антон Палашев станали приятели. Младежът често му гостувал в Шишковци, където свирели заедно. „Неповторими хора” Пословична била привързаността на изтъкнатия график проф. Евтим Томов към родния Треклянски край. По негово настояване и с хиляди митарства през 1986 година се открива постоянна картинна галерия в Трекляно. Експонирани са 78 графични творби, много албуми, печатни трудове, монографии, студии за изкуството. Треклянската галерия е животът му, най-хубавото и на-стойностното, което той е създал, намира място в нея. Няколко години по-късно галерията е обрана до шушка. Научавайки за обира, проф. Евтим Томов казва: - Обиколил съм много страни, бил съм във всяко българско кътче, но красота като моя роден край не съм видял другаде - Крайщето е неповторимо! Природата ни е неповторима, но се оказа и че хората са ни „неповторими”! Без платно не може При кюстендилския карикатурист Иван Реджовски, който работел като художник в мина “Бистрица”, дошъл негов селски културтрегер с молба да му нарисува един лозунг за 1 Май. - Искам да ми изрисуваш: “Да живее 1 Май- бойният празник на труда!”, но безплатно! - Може, но без платно нема да стане! !- усмихнал се Реджата. - Абе, човече, нали сме си стари приятели, една услуга ти посаках и ти… - Казах ти, че мога да ти я направя безплатно, но без платно- не ! Цанен съм от държавата Десетки рисунки направил Майстора на Стана Накова от Ръждавица, но нито една не и подарил. Момето си помислило,че той “дедо белобради”, както го наричали децата от този край, е голем скрънза. Веднъж го питала, докато позирала: - Чичо Владе, защо поне един пат не ми подариш моя рисунка? Не плащай на тате този път! - Не мога, Стано! Аз съм цанен от държавата. Броят ми се платната, боите, рамките и требва да се отчитам! А ти некога ще се видиш в галерията и на некоя изложба! Давид Сутчийски-Маестрото Кюстендилският художник Давид Сутчийски получил първите си уроци по рисуване от Владимир Димитров-Майстора. Баща му имал нива в Шишковското поле и често го водел със себе си. Бил и водораздавач /сутчия/. Един ден през лятото, докато обядвали под старата круша и той рисувал с боички, дошъл един висок мъж с брада. - Ей го, удожнико! –рекъл баща му и станал, приятелски подал ръка на Владимир Димитров-Майстора. Художникът избърсал с кърпа челото си и отпил от голямата стомна вода. Надвесил се над малкия художник и усмихнато рекъл: - А той май, че ме надмине! Виж само как е нарисувал небето –синьо, облаците- червени- и му подал едно бонбонче. На следващия ден Майстора отново дошъл и донесъл цветни боички и блокче. Седнали двамата на един сноп и почнали да рисуват… Минали много години и на една изложба на кюстендилски художници Майстора се спрял пред една от картините на Давид: - Рекох ли ти, че ще ме стигнеш! - Майсторе, ти си небето –безбрежно, а аз малко облаче! Но и това ми стига! ПОЕТИ И ПИСАТЕЛИ Господин съдия, помните ли Писателят Георги П.Стаматов бил съдия в Кюстендил. Един ден, като се разхождал из града, го срещнал мъж с потури и капа, който спрял съдията и усмихнато попитал : - Господин съдия, помните ли ме ? Георги Стаматов го изгледал от главата до петите и поклатил отрицателно глава. - А помните ли аферата с говедата ? - А, ти ли си онова говедо, дето не можах да окошаря… ! Елин Пелин –четник Елин Пелин през есента на 1902 година идва в Кюстендил, за да се включи в някоя чета и мине в Македония, за да се бори за освобождението й. Опитите му да стори това се оказват напразни – есента не е време за сформиране на чети. Непозващ никого в града, послушал съветите на кюстендилец , той се отправя в късната есен към Дупница пеша, дано там му излезе щастието. Отсяда в един хан, без пукнат грош в джоба си. Имал късмет, че тук среща свой богат съселянин от Байлово, който с посещенията вдъхва увереност на ханджията, че момчето ще си плати. Елин Пелин написал няколко писма на приятели с искане за пари, но никой не отговорил на молбата му. Изкарал няколко седмици в очакване. Виждайки, че с всеки изминат ден борчът расте, една ранно снежно утро тайно се измъква и бързо тръгва към Самоков, където имал свой приятел учител. Извинил се мислено пред ханджията и обещал, че с първия хонорар ще върне дълга си. В Самоков наистина се среща с приятеля си, който му дава пари и тук Елин Пелин издава брой първи на списание „Селска разговорка”, като не забравил обещанието си към ханджията. Обричете му опинците Голямото приятелството на Яворов с Гоце Делчев провокира желанието на поета да отиде в поробена Македония и се бори за освобождението на този свиден край. Въпреки аргументите, че той не е подготвен за таково изпитание, Яворов се налага и в началото на 1902 година е включен в една чета от 27 души. Получва револвер, нож и през нощта тръгват от Кюстендил към границата. Маршрутът е много труден. Яворов върви бавно с градските обуща, височината го задъхва, не е свикнал с такива преходи. - Войводо, да му обуем едни опинци?- обърнали се четниците към Михаил Чаков-водача. - Вържете му ги на краката, па и навои му дайте, момчето може да не е чувало за четнически обуща!- усмихнал се Чаков. Стегнали опинците, навили навоите и тръгнали. Олекнало му Яворов и закрачил бодро, за пръв път слагал цървула на краката си. Но тревата е суха и много се пързаля - той често взел да пада, особено като слизали из някой дол. Крачат четниците, а той почти пълзи: - Хайде, четнико, - обръщат се те към него – че се съмна! - Обричете му опинците!- заповядал Чаков.- Ако немате бръснач, опърлете ги! Извадил четник остра кама, вдигнал левия крак на Яворов и обръснал свинската четината, така и на другия. - Сега е вече по-друго- може да не гледам в краката си-рекъл поетът - може да ви изрецитирам едно стихотворение! - Може и две !- усмихнали се четниците и бодро продължили към границата. Каня ги на лозето Едно от най-хубавите лозя в град Рила било на Васил Пигов-майстора на малката басня. Наливал чудесно вино на есен. Един път, след като пийнал от винцето на Пигов, поетът Петър Андасаров го запитал : - Пига, каква е тайната? …Правиш вино за чудо и приказ! И аз лозе имам, на баир е, сортът добър, а…? - Тайната е проста, каня приятелите си често на литературно четене ! - Че и аз !… - Аз ги каня на лозето ! Голо маче на слънце се пече За откриването на новата учебна 1942/43 година в село Коняво гости били поетесата Елисавета Багряна и поетът Емнуил Попдимиров . Рецитирали поетите свои творби, разказали за себе си, за творчество си. Накрая Емануил Попдимитров поискал от децата да кажат стихотворение, гатанка, да изпеят песен. Заредили се песни, стихотворения. През цялото време един третокласник вдигал ръка и най-после му дали думата : - Цръно маче на сънце газо си пече! Що е то ?- изрекъл скоропостижно ученикът и седнал зачервен. Сконфузени, учителите и родителите свели очи. Залата се смълчала. - Я, юначе! – спокойно рекъл Емануил Попдимитров - Кажи отговора, защото никой не се сеща от залата...Виж как мълчат само! - Ами-и, много просто! - рипнал юнакът- `ми това е котлето! На литературно четене В Килийното училище в Кюстендил се обсъждала последната книга на поета Биньо Иванов, вече покойник. Изказали се много гости от София, приятели. Накрая водещата, поетесата Екатерина Йосифова, попитала свещеник Стоян Раненски, автор на няколко поетични книги: - Стояне, кажи и ти нещо за Биньо, бяхте близки!... Какво ви свързваше?... - Свързваше ни ракията ! - измърморил Стоян и напуснал залата. По почтено призвание Своята първа поетична книга представил културтрегер от Рилското корито в синята зала на читалище “Братство“. Началникът на окръжния съвет за култура- Пенко Дамянов казал няколко топли думи за твореца. След това се изказали местни поети, приятели, а поклоннички на нежната лирика поднесли цветя на твореца. Накрая, както се полага, направили софра - мезенца, безалкохолно, водка и разбира се хубаво рилско вино. Рилският поет най- накрая се престрашил и попитал Биньо Иванов, какво е мнението му за книгата : - Хубаво вино правиш, но лоши стихове пишеш !… Затова избери по-почтеното си призвание !- тихо му отговорил Биньо и с наслада отпил от искрящото рубинено вино. Биньо Иванов пита колко е часът Поетът Биньо Иванов една заран рано, рано се завъртял около Килийното училище, където се намирал центърът „Знаме на мира”. Леля Ваня - прислужничката, метяла отвън . - Дойде ли началникът Шопов?- попитал той . - Идва към осем и половина! - А сега колко е часът? - Сега и седем и половина! - Ама вечерта или сутринта?... Конят му умре Сатирикът Васил Пигов, поетът Петър Андарсаров, аз и Венци Боянов-студенти в дупнишкия институт бяхме поканени от кореспондента на „Кооперативно село” Димитър Киров на имен ден. Годината беше -1969. Той живееше в Дупница до Тютюнева фабрика. Някъде към полунощ вече доста пийнали, след дълги братски ръкостискания и прегръдки си тръгнахме към центъра на града. По едно време като минавахме край циганската махала пред нас се изпречи, незнайно как една конска каруца, за тек кон. Поседнахме на нея, а Пигов си покатери горе на седалката. Незнам на кой му текна, но каза:” Я да я се повозим!” Венци се впрегна на мястото на коня, аз и Андасаров се хванахме отзад и весело препуснахме. Андасаров запя македонската песен:”Имала майка едно чадо Николчо”. Стана една какафония. А градът спи, в паузите на песента чуваме как водите на Джерман тихо се плискат. По едно време от някъде изкочи милиционер с пистолет в ръката: - Стой! викна той- Каква е тая виканица?... Застана пред нас и ние заковахме копита. Изгубихме и дума и слово. - А какво сте се разпели. Че това песен ли е? Само за това трябва да ви глобя, да не говорим ,че нарушавате нощния... - Кончето му умря на човека!- умоляващо рече Андасаров и посочи към Пигов. И човекът не го бива, та... - Карайте , ама по тихо!- смекчи тона милиционера.- И помнете без викане, щото ще ви прибера!... - Дадено, старши!- изрекохме в един глас. Някъде на стотина метра от срещата Андасаров спря и рече: - Край, хайде бутаме каруцата у реката и всеки по пътя си! Така и направихме. На другия ден по време на лекции дойде същият милиционер и деликатно рече : - Двамата сътрудници на КАТ да отидат и върнат колата на място!.. По културен милиционер не съм срещал от тогава. Всеки да си знае своето място Няколко години след тихата революция у нас от 1989 година, един новоизлюпен политик, надменно приседнал на масата на поета-модернист Биньо Иванов: - Къде виждаш себе си сега? - Пак над белия лист. - Ама ти беше коректив на комунистите? - Творецът може да бъде в управлението на държавата и сигурно ще го прави добре, но истинското място на твореца е да бъде на своето място, където ще е най- полезен за обществото и за себе си, разбира се! - Е, сега ще те черпя една водка!- усмихнато рекъл политикът. - Не пия с непознати! -казал Биньо и станал. Веса Паспалеева става писателка Още като ученичка в Кюстендилската Девическа гимназия Веса Паспалеева направила първите си литературни опити. Пишела драми, романи, повлияни от големите промени след войните 1918 година. Веднъж Антон Страшимиров, който често посещавал града и дома на общественика и краеведа Владимир Караманов- баща на Веса Паспалеева, разгледал написаните от нея творби и в края на една от тетрадките видял едно вълнуващо детско стихотворение, което Веса написала за пролетта. - Веселинке, твоята сила е в детската поезия и там насочи вниманието си!- посъветвал я писателят. - Ти имаш дарбата да омагьосваш децата със словото си. Работи само в тази насока и не се разпилявай ! Бъдещата поетеса послушала съвета и след години наистина станала магьосницата на детското слово. Ако не пиша, ще умра от скука Димитър Димов бил ветеринарен лекар в село Ваксево. Един ден ходил по лечебна работа в с. Длъхчево Сабляр с кон. На връщане от селото се скъсало ремък и гърбът на коня се наранил. Димов нещо ни усетил, ни видял. Конят станал неизползваем поне за няколко месеца. Научил за този случай околийският началник Чобанов. Привикал при себе си Димитър Димов и здраво го нахокал. Бъдещият писател излязъл със сълзи на очите и зачервен като рак от кабинета му. Срещнал го колегата и състудент д-р Симеон Петров, също правещ опити в писането: - Какво толкова те занимаваше тогава, та не забеляза? - А, заех се да пиша една повест. И обмислях сюжета през цялото пътуване. Знаеш ли, ако не пиша в тая дивотия и не мисля, ще умра от скука! Тук беше изворчето На път от Рилския манастир Владимир Димитров-Майстора, поетът Георги Струмски и писателят Ангел Каралийчев спрели на Кадин мост по молба на Каралийчев. - Каква красота, каква прелест! – възклинал Каралийчев, любувайки се от моста на река Струма. - А песента за майстор Манол? И като че ли чувам песента за него: „Ти ли си майстор, Маноле, ти ли си / моста градил, майстор Маноле, над Струма/ над буйната лудата Струма. Ти ли сам вгради, майсторе, своята Струма, Струма невеста”... - Но ти си написал прекрасен разказ „Росенският каменен мост”, там ти си разкрил...- прекъснал го Майстора. - Да, но тук беше изворчето, от което в мен трепна идеята за моя разказ „Росенският каменен мост„! Поклон пред Майстора Любимият на децата поет Асен Босев бил гост на Кюстендил по повод неговата 60- годишнина. След срещата с децата на града домакините от Центъра за детско и младежко творчество го поканили да разгледа картинната галерия „Владимир Димитров-Майстора”. Преди да пристъпи прага на галерията, поетът се поклонил мълчаливо и влязъл ведро. Дълго време разглеждал творбите на талантливия художник, спирал пред всяка творба и радостно се наслаждавал на красивите кюстендилски мадони, на ухаещите плодове. На излизане любипитен домакин го попитал стеснително: - Уважаеми поете, защо като влизахте в галерията се поклонихте? - Поклоних се на таланта на този велик българин даден му от Бога. На гладно Гост на литературния клуб „Червени пламъчета” при Окръжния пионерски дом в Кюстендил бил Анатолий Ким – известен съветски писател, автор на книгата „Славеево ехо”. Името му заблестява върху палитрата на руската литература наред с имената на Разпутин, Шукшин, Белов. Анатолий Ким бил представен от кюстендилския писател Крум Немирников, били зададени много въпроси, авторът прочел свой разказ. - Вашето хоби, Анатоий Ким?-попитало едно момиче. - Да пиша! - Но все пак?... - Да пиша рано сутрин! - Но... - Да пиша на гладно!... От всяка трънка заек не изкача В клуба на дейците на културата в Кюстендил представили книгата „Диви разкази” на Николай Хайтов. Залата била тясна да побере желаещите да видят наживо именития писател. Било месец май, един от най-хубавите месеци за града, вред ухаело на липи. След творческата среща Хайтов пожелал да се разходи по алеята с липите. С него излезли на разходката поетът Христо Осоговски, литературните критици Александър Спиридонов и Наташа Манолова, край тях крачели членове на литературния клуб в града. - Как се ражда един разказ?-попитал плахо начинаещ поет. - О, много дълго и мъчително!- отвърнал Хайтов. Например чул съм някаква случка, някаква история... Ако остане, ако не се изтрие от паметта ми, значи става и си заслужава да се пръвърне в разказ. Това се отнася с пълна сила и за читателя- като затвори книгата, да не е забравил какво е чел! Така и написах „ Дивите разкази”! Пръв ще те обслужим При писателя Димо Райков, когато живеел Кюстендил в новия квартал “Запад“, дошел един циганин от блока и поискал да му напише молба за детски добавки. - Знам, че си най-културнио в блоко, па и в целия западен квартал, та искам да ми напишеш една молба до кмето! Ето ти паспорто! Димо взел паспорта, отворил го, защото трябвало да напише и имената на децата. - Леле, тия 7 деца все твои ли са ?- възкикнал той. - А бе, не знам дали мои, но ги записаха на паспорто ми! Направил молбата Райков и му я подал. - Благодарим ти много и да знаеш- дойдеш ли при мен, пръв ще те обслужим! - А ти къде работиш ? - Гробар съм ! Последият роман на Антон Страшимиров Големият български писател Антон Страшимиров като лектор често посещава Кюстендил, където в читалище “Братство” изнася сказки на морално-етични теми. Тук той се сближава и с по-будните кюстендилци-широко са отворени вратите за него в семейство Каранови, където се събират: художници, поети, писатели, комити. Още по време на Първата световна война като военен кореспондент той обиква града. - Какво толкова намираш в този провинциален град? - попитали го приятели. - Намерих например сюжета за романа „ Пропаст”! /В местната криминална рубрика той открива сюжета за последния си роман “Пропаст”. В основата на романа лежи едно криминално убийство на лекар, направено от ревнива медицинска сестра. В творбата си авторът повдига и въпросът за безмислието на войната./ Сменете си професията Поетът символист Кирил Христов трайно е свързан с Кюстендил- оттук е неговата съпруга Невена Палашева. Както любовта, така и женитбата им минават през много перипетии. Запознават се в Костенец, където поетът разпуска със своя приятелка от София. Но още с първото виждане на кюстендилката в сърцето му пламва огънчето на любовта. Невена се прибира в Кюстендил, но веднага след нея идват и клюките по нейн адрес и това е причина да й откажат учителско мясото. За кратко време се годяват в присътвието на приятеля му д-р Кирил Кръстев, съпругата му и Пенчо Славейков. Положението е спасено-Невена е учителка. Кирил Христов е в София, тя тук, пишат си писма. Минават повече от две години... Върл противник на женитбата на младите е литературният критик д-р Кирил Кръстев: - Ти ще му бъдеш бреме, семейството ще бъде верига, която ще тежи на шията му. Ако го обичаш, откажи се от него!- убеждава я той при едно идване в Кюстендил. „Щом свършиш с изпитите в училището, вземи си бохчичката и ела в София, ще се венчаем!” – праща писмо поетът, усетил нечистата работа на приятеля си д-р К. Кръстев, и кани любимата си в София. Сватбата става в реномиран локал в Княжево, присъстват приятели на поета и близки на момата, между които и д-р К. Кръстев. Кум е Антон Страшимиров със съпругата си. След някоя чаша вино литературният критик с остър език пита Невена: - Е, сега доволна ли си, вече носиш името на поета? - Да! Уж сте философ, а направихте психологическа грешка! Когато едно момиче обича истински един поет, то наистина го обича и нищо не може да попречи, дори вие изтъкнатият литературен критик! Ако така сте прозорлив и в литературните си студии, то сменете си професията... Късметят на българина В края на ХІХ век младият поет Пенчо Славейков често посещавал Кюстендил. Тук той гостувал на по–стария си брат Христо Славейков- юрист в града. А използвал идванията си и да се лекува в минералните бани. Понякога прекарвал в чифлика на брат си по месец- разхождал се край Струма и покрайнините на Кюстендил и трупал впечатления. Знае се със сигурност, че тук е написал стихотворението „Катунари” и лиричната творба „Късмет”. - Как ти хрумна идеята за „Късмет”?- попитал го юристът Н. Чехларов. - Не ми хрумна, тя просто си дойде при мен!...Провокира ме един обикновен човек!...С брат ми Христо ходихме на излет до село Жиленци!Там един кръчмар ми разказа приказка как Господ раздавал късметите: „Пръв дошъл турчина поискал агалъка /господарство/ и Господ му дал. Втори дошъл гъркът, поискал агалъка, но получил хитростта.Трети дошъл еврейнът, той също поискал агалъка, но Господ му дал парите. Последен дошел българинът и какво да му даде, след като преди него турчинът, гъркът и еврейнът взели- агалъка, хитроста и парите! - И къде е бил нашият?... - Ами киснал си корави цървулите, пък и позаспал! Ето в последният ми куплет това, що му е казал Господ: „.... Такъв ти е късметя! Кисни цървулите! И таз, що те сполетя, ти подир ралото влачи я чак до гроб... Земята работи - и нейн бъде роб!” - Такава ни е българската орисия до веки!- горчиво се усмихнал Чехларов. Изкуство чини пари През 30-те години на миналия век крупният учен и изследовател на родния край Йордан Захариев събирал материали за бъдещата си книга „Каменица”. В малкото селце Бистрица негов добър и активен информатор бил Рано Митрев. Той бил любопитен човек, знаел много приказки, притчи, гатанки. Някои дори сам стъмявал и разказвал на синовете, снахите и внуците. На Йордан Захариев не му било удобно ей така да отклонява стария човек от работа и често му казвал: - Бай Рано, аз ще ти се отплатя, ти не се бой! Изкуството чини пари, а нашата работа е повече от изкуство! - Благодарен съм ти, че ме слушаш, че сакаш да знаеш тия работи, господин Захариев!...Тука хората немат време да слушат, да се смеят и радуват на тия ганетки и истории... - Има една незабравима картина на великия руски художник Репин- „Запарожци пишат писмо на турския султан”, а ти си прави изводи - спрял да записва Й.Захариев и погледнал към Рано. - В центъра на картината има едно „смеещо се теме”, на запорожец в гръб, но то било толкова изразително, че зрителят веднага бил грабван от него. За да нарисува това смеещо се теме на художника му позирали група картоиграчи, които правели така, че този с гръб към художника да печели винаги. Парите Репин плащал от джоба си! - А ти що спечели?- попитали го след време близките. - Акъл, деца, акъл- он с пари не се купува! Артисти Море, он пет пати се женил, а... Кюстендилският артист Георги Попов бил женен за мадам Секуличка, но водел бохемски живот много и пъти пренебрегвал съпругата си. Затова често в дома им избухвали скандали. Веднъж една любопитна комшийка престорено я попитала: - Защо така се карате, госпожо Секулича?...Господин Попов е такъв велик артист? - Море, маму стара и на курварино, он пет пати се е женил, а я едва четири!... Не съм си мил нозете ,та... Георги Арсенов, известен кюстендилски актьор, бил не само на сцената добър и виртоузен, но и в живота! След едно представление и лек запой се хванал на бас с колега от театъра, че може без пари да се снабди с обуща. Отива той при Методи, обущар на пазара, и си поръчва червени обувки, след това отива при Коце на Капията и също си поръчава червени обувки. Снели му мярката обущарите и казали: „Дойди след десетина дена и готово!” Отива на десетия ден при единия и вика на майстора: - Майсторе, я ми дай левата обувка да я премеря, но не съм си мил нозете, ще я взема дома! ... Взел обувката и бегом при другия обущар: - Масторе, дай да премерим десната обувка, но са ми мръсни краката, ще прескоча до дома ! И така артистът се сдобил с чифт обуща – червени! И спечелил облога –пет литра рилско вино. Да пием за дружбу Популярната руска актриса Людмила Гурченко е гост на Кюстендил. В голямата зала на кино „Заимов” представят филма „Гара за двама”. След срещата поканили актрисата и съветската делегацията на коктейл. Представителите на Окръжния съвет за културата подготвили богата приятелска вечеря в хотел–ресторант „Пауталия”. На масата било сложено от пиле мляко: руска водка, руска салата, кюстендилска велямова ракия, шампанско ... До Гурченко седнал шефът на културата Матеев. - Да пием за дружбу! - рекъл той и вдигнал чаша водка. - О, нет!-отрязала го актрисата. - Тогава за приятелството! - Нет, нет, я не ...!-отрицателно кимнала Гурченко. Културшефът се замислил дали не е въздържателка, но не се отказал: - Да пием за изкуството, за голямото изкуство, за вас! – за трети път дигнал той чашата. - Шефе, е па она нема чаша!- подшушнал в ухото му подчинен. Веднага намерил чаша, напълнили я с водка. - Так можна! - казала Гурченко и вдигнала тост. Мъчителната пауза се разбила в звън на чаши и весел глъч. Вечеринка ще има Театрална трупа от кюстендилския драматичен театър гостувала в крайграничното село Бобешино- най-западната точка на България. Било някъде през 70-те години на миналия век. Отрано салонът на училището се пълни с хора, интересът бил голям, защото тук много рядко идвали такива културни развлечения. Почнало представлението и всяко блестящо изпълнение било възнаграждавано с бурни аплодисменти. Въпреки малката сцена артистите се стараели и играели въодушевено. По едно време токът спрял и огромна въздишка отекнала в залата. Местните управници скочили да търсят причината. Минало доста време в очакване, но нищо. - Вечеринка ще има! - рекъл актъорът Васил Тошев и скочил от сцената. След минута добръмчал с мотора си, отворил вратата и пуснал фара! Осветил сцената и представлението продължило. Немам памет Една от колоритните личности на Кюстендил през 50-те години на миналия век бил Александър Чочов. Автор е на музиката за мюзикъла „Котаракът в чизми”, поставен и игран на сцената на детския театър, ръководен от актрисата Лиляна Стойка, при Окръжния пионерски дом. Дълги години той свирил в градската духова музика и бил много добър музикант, но страстта към чашката често водела към негативни последици за него – оставал без работа. Градската духова музика получила покана от Македония да изнесат концерт в Скопие. И в края на една седмица оркестърът, включително и Чачов, гостували за няколко дни. Били посрещнати много добре, нашенци яли и пили по корем. Върнали се в Кюстендил и коментирали посещението си. Слушал Чочов, слушал, па попитал: - А, бе, все думате, кажето кога ще одим? - Санде, нали ходихме, бе ! - хитро се усмихнал Петър Русимов. СЛУЧКИ ОТ ИСТОРИЯТА По дрехите и постелката Гоце Делчев и арменският майстор на бомби Аарон дошли в Длъхчево Сабляр- Кюстендилско, да огледат къде може да се направи бомболивница. Селото било близо до турската границата с Македония и оттук готовите бомби и ножове щели да бъдат вкарвани в поробена Македония. След огледа те избрали сушилнята за сливи на дядо Илия Юручки - с малко работа можела да стане работилница за бомби. Вечерта поканили гостите в дома на Йордан Юручки да преспят. Нагостили ги те с това, що имат, и им сложили да спят. Гледат те единият по-добре облечен – турили го да спи на одърчето, дали му черга, а на другия по-бедно облечен, му постлали една рогозка на земята и му метнали една козя черга. На сутринта гостите станали и на тръгване този, дето спал на рогозката, извадил от джоба си няколко жълтици и дал по една на всяко дете. Тогава разбрали, че това е Гоце Делчев. С каруца за сол и пипер Често пъти, като свършели материалите за производство на бомби в Длъчевската бомболивница - желязо, барут, фитил и други неща, Гоце Делчев изпращал до Кюстендил някой селянин с каруцата. Един ден повикал Заре Митрин и му казал да тръгне утре заранта рано за града, та до вечерта да се върне. За да не разбере за какво става дума случайно някой любопитен, той шифровал писмото си до своите доставчици: “Иване, изпрати ми няколко кила червен пипер, сол, също тури и малко ориз! “ Заре Митрин погледнал бележка, почесал се по главата, па попитал учудено: - Цела каруца да трескам до Кюстендил за едни дисаги стока! - А, забравих да напиша да ти дадат вестници и няколко тома художествена литература !- усмихнал се Гоце. - Е, щом има тонове за докарване, е друго нещо! – казал Заре и спокойно сгънал бележката. Ильо Марков заменя робството с борба Ильо Войвода бил висок, широкоплещ и представителен младеж, надарен с голяма сила и желязно здраве, силно мургав, затова и по-късно го наричат Кара Илия. Често пъти буйният младеж, който се отличавал със строг морал и чувство за семейна чест, влизъл в пререкания с турците и това го накарало да грабне оръжието и да се разплаща с турците и българските първенци-слуги. Мехмед байрактар от Берово отказал да плати на Ильо три оки масло, а му се надсмял: - А бе, гяур, как смееш да искаш нещо, което не си ми дал?-нахилил се байрактарът- Ти да не си слънчасал? - Бог ми е свидетел, Мехмед чорбаджи, че ти дадох три оки масло, и ти каза, че ще ми дадеш парите по Великден!- опитал се по човешки да се разбере Ильо. - Ти жестоко ме обиди и затова ще ми платиш!- жестоко се заканил турчинът и даже се направил на обиден от иска му. Веднъж Ильо и брат му Станко работели на полето. Мехмед байрактар, скрит край нивата, стреля срещу двамата братя и вместо да убие Ильо смъртоносно, удря Станко. Ильо успява да отнеме оръжието и убива байрактаря. След този случай той напуска дома и става войвода. Отивам да организирам комитет ... Родът на Кирил Косачки- първия киномеханик в Кюстендил, дошъл като много други семейства от поробена Македония. Подгонени от турците и сръбското асимилаторство, с риск на живота си те преминавали границата и се заселвали в Кюстендил. С трудолюбието си тези хора по-късно създали достолепни фамилии с будно самосъзнание в духа на националното възраждане. През 1941 година бай Киро Косачки бил мобилизиран с 13 –ти Рилски полк в Македония и в Кочански район съвсем случайно среща бай Пано Жягински, който заедно с други българи се завърнал в Македония. Той бил участник в Македоно-Одринското опълчение, преди това в неговата къща братът на Г. Делчев- Милан, основал първия революционен комитет за Кочански район. Пано Жягански бил войвода, участник в Първата световна война, имал медал за храброст от Балканската война. Облечен в най-новите си дрехи, накичен с медали и цветя, възседнал кон и с просълзени очи посрещал нашите воини: - Бай Пано, накъде ?- попитал Кирил Косачки. - Отивам да подготвя комитет за достойното посрещане на българската войска!- гордо казал старият комита и препуснал нататък. ЧЕШИТИ Намерил си майстора В мина „Бистрица” на домакина му викали по прякор Козата. Бил стиснат до болка. Да получиш от него един пирон, все бележка искал, документ от началството. Малко Бичи /неуморим шегаджия/ дълго мислил как да го издокара. Веднъж казал на баща си : - Че одиш в мината, там требе да направиш една котурка на козата ! Баща му взел инструментите и право в мината. - Къде е козата?– попитал той в мината. - Козата ли ? Ей там, в склада! – му отговорил един пазач. Отива баща му и още от вратата вика : - Казаа ми, че требало да се прави котурка на козата, та дойдох! Майстор съм … И още недовършил думите си, Санде Козата като грабнал един чук и право у него. Човекът се изплашил и беж през врата, инструментите захвърлил. Бяга и пита сеирджийте: - А бе, що му стана на той човек ? - Е па това е Санде Козата ! Семе от червени печурки Все още се носи славата на известния кюстендилски бръснар Коце Невенов като на човек шегаджия, майтапчия, при него идва ли не само да се обръснат, но и на сладки приказки и пресни градски клюки. Но първия урок получил от Кольо Зевзека. Тъкмо започвал занаята си, бил още под 20 години, един ден при него нахълтали Тасе Кроткото, Кольо Зевзеко, Коце Кочата, Георги Попов-известен актьор. - Коце, че идеш до аптеката на Кольо Любенов!-рекъл сериозно Кольо Зевзека.- И ми купи семе от цървени печурки! И нали си уважавал клиетите, Коце Невенов изтърчал до аптеката. - Господине, дай ми семе от цървени печурки, че ме чакат клиентите! - Кой те прати за зелен хайвер, Коце?- ухилил е Любенов. - А , твоят адаш- Зевезеко! - Такова семе нема ! Връща се Коце в бръснарницата, разбрал, че са го вързали. Още не влязал и го залива бурен смях, ще изпопадат на земята. - Е, най-после и един селянин да излъже банчанин!-превивал се от смях Кольо Зевзеко. Минало година и нещо, но Коце не забравил урока, нямало начин да си остави магарето в калта. Хванал Васе Пощаджията , измайсторили един пакет с марки и един ден, като се събрали пак при Коце в бръснарницата, влезнал Васе Пощаджията: - Извинете, тук да е лицето Кольо Митрев? - Да, аз съм !-сокочил Кольо Зевзеко. - Имате колет от Америка! Дайте таксата от десет лева и е ваш. Бръкнал се Кольо, това са много пари, ама му дали аверите. Всички вперили очи в пакета. Отваря Зевзека и какво да види- вътре се мъдри един чукундур. Разбрал, че Коце му е погодил номер, и бързо се изнесъл навън. Коце Невенов се усмихнал и рекъл тържествено: - Досега никой не е преебвал банчанин! Това е- да се знае! Он не знае, измисля си ги Константин Наумов-Кочата, първият дипломиран учител по физкултура в Кюстендил, винаги се носел спретнато и елегантно. С мустачки- тип пиявички, гладко избръснат и бил център на компаниите. Той бил образец за подражание от своите учениците и съграждани. Пеел много хубаво, обичал да се шегува, а също и добре рисувал карикатури. Веднъж се събрали у тях на вечеринка. - Коча, кажи един виц, че компанията стана тегава. - А, той си ги измисля, не знае...- казала жена му. Женска мерка Иван Кукоро все бил във вражда с Васе Черешаро-моден дамски шивач, защото му ушили панталони със Заре Лъжата със стари, изгнили конци. Отишъл Кукоро на сватба, хванал се на хорото и по едно време панталоните му се разпаднали. Подучили го приятели да вземе да взриви стайчето на модния шивач Васе, за да си отмъсти. Един ден, като си работел в шивачницата на улица „Перушанска”, минал Иван Кукоро. Огледал се тайнствено той и метнал в шивачницата една бомбичка. А по това време Черешаро вземал мерка на една жена за панталони и таман мерел разстоянието от чатала надоле. Че като се джимнал Черешаро- забил палецо у меките части на жената- срам! Жената изпищяла, шивачът изпуснал метъра и грабнал ножицата, защото се досетил кой е бомбажията. Изкочил на улицата и погнал Кукоро: - Чекай , сине майчин, я че ти дадем да разбереш! - Е, аз разбрах! Сега и ти разбра! Айде майната ти!-ухилил се Кукоро и отишъл да разказва историята на Мутмули-печатаря. Ей това ми е от войната Раде Карпузо, елегантен мъж, седи при продавача на сладолед бай Цветко на площада, дето минават почиващи, все млади невести, и ги оглежда. Като види някоя по засукана почва: - И както си летехме със самолето, се забихме у тополите... Отреза ги като с бръснач!... На летецо едното му око, откъм тополите, ойде, а на мен левата нога. Е, сега затова съм така, но аз си можем, не ми пречи липсата й! - А бе, Карпуз, що ментиш?- намигва бай Милан. - Това е де краднахте кокошки у Лозно, и чорбаджията ви надупчи с чифтето и ти отнесе ногата! - Шът, бай Милане, важното е да фане вера !...И жената има акъл коку една кокошка! Лимоните Дуси Баба поръчал на Бичи да му купи лимони. Грабнал чантата Бичи и докато отивал към пазара, все мислел как да го издокара. По едно време се върнал пазарскатинят, метнал торбата на стола и рекъл: - Те, Баба, те ти лимоните, ама са много кисели! - Нищо,нема значение, нали са за това! Прибира се вечерта Дуси Баба и вика на жена си: - Е, там ти купих лимони, дай да се подсилим с един! Жена му взела торбата, изсипала я в една панерка и що да види: най-отгоре имало три-четири лимона, а отдолу – картофи. - Мамицата му, кьорав ли е? Казах му да ми вземе лимони, а не компири!-скочил Дуси Баба.- А бе, суче, прави - все с рого... - Не се коси- рекла жена му- че сготвим паприкаш за вечера! Ами гласувам Кольо Дуси Баба- слаб, кльощав човецец, бил много стиснат. Все нещо работел да печили пари. Изкарвал и от събиране на хартия. Действал нощно време, става през нощта и от контейнерите вадел хартия. Една нощ, някъде към два часа да е било, един полицай минава край градската поща и слуша нещо здраво шумоли в един метален сандък. Вика си: да е животно, не е, защото чува, че нещо пъшка. Стиснал пищова в една ръка, в другата фенерчето и предпазливо надникнал в контейнера. И какво да види- Кольо Дуси Баба ! - К`во правиш, бе, посред нощ тука ? - Гласувам!... За половин погача Избягал криминален затворник се криел из полето и гората на Радомирско. Често пъти пастирите и полските работници му давали храна и така той се изплъзвал от полицията, която го дирела. Веднъж в гората го изненадали партизаните. Били гладни и ще, не ще им дал половин погача. Дошъл 9 септември 1944 година и хоп за „яташката” си дейност бившият затворник станал кмет на едно радомирско село. Скоро проличала неговата корумпираност- искаш ли нещо от кмета, даваш, плащаш. Селото проплакало от него. Не изтраял на мародерствата на кмета, веднъж един от бившите партизани, отишъл при него, турил пистолета на бюрото и му рекъл : - Народа изглади , бе … За половин погача , цяло село изяде ! Досега не са откраднали нищо През 60-70 години на миналия век по селата имаше акция за образцов селски дом. Село Граница, да не е по-долу от другите села, и то се включило. Направила се комисия начело със селския доктор и поставили задачите пред селяните на какви условия трябва да отговаря един селски дом, за да спечели званието “Образцов дом“. След половин година минава комисията и идва в дома на Стойне Каперски.Влизат в двора, оглеждат - абе, всичко добре. - А на нужнико, защо не си турил врата ? – попитал доктора. - Ето, хубаво, измазал си го, с тухли си го иззидал ! Тури една врата, народ минава, нали !.. - Защо да турим, досега нищо не са откраднале !.. Кой що иска, да запише Стефан Джонев, баш месар, се кандидатирал за кмет на Кюстендил през 2004 година. За кметското място се борели още шестима кюстендилци. Предизборният му щаб направил агитацията, разлепили лика му из целия град. Турили една тетрадка на масичка пред магазина. - Кой що иска, да го запише ей у тая тетрадка!- рекъл кандидат-кметът Джонев. – И като стане работата, вадим тефтеро и кой какво си е поискал- има го! И почнали хората да записват- искам чиновник, друг - да ми върнат земята под ГУМ, трети- искам да съм секретар на общината, друг - управител на пазаро! Пети - жената - секретарка в общината. Дошли изборите и минали. Стефчо Джонев изпаднал от битката. - Сега с тоя тетрадка може да си обришеш..., нали знаеш що! - казал един от искащите : - Ще я запазим за следващите кметски избори!- усмихнал се Стефчо - И тогава ще ги изпълним! - Ама они ще се развалят като месото-толкова време... - Не бой се, ще турим тетрадката у фризеро!-усмихнал се Стефчо. Билка за млеко При бай Георги Чернев-билкарят, дошъл селянин от Каменишко: - Чернев, не знам що стана, но млекото на моята първескиня спре! Дай некоя билка ! - А, лек има. Ей ти тука от тази билка и от тази ти слагам. Да пие по два пъти на ден ! Гаранция, че млекото ще дойде! След месец Чернев го среща по пазара и го попитал : - Е, дойде ли млекото? - А, псовиса, горката! Друга й била болестта! - Овдове...? - Кравата ми умре !! Гледай да не объркаш лекарствата На един чича от планинското село Богослов му се разболяла свинята и слязъл до аптеката в Кюстендил за лекарства. Като тръгвал, жена му заръчала да купи и аспирин за нея. Влезнал в аптеката на Кольо Любенов и поръчал каквото трябва. Аптекарят започнал да мери и слага в торбички лекарствата. Чичата стоял прав пред него и внимателно гледал. -Кольо, внимавай да не объркаш лекарствата, че да земе да ми умре свинята ! Пълна ръчка и вертикално Жоро Миловански, пилотът отначало работел в селскостопанската авиация, командир бил на АН-2 и обслужвал овощните градини на Кюстендилски окръг. Един следобед на 1967 година пръскали ябълковата градина край с. Шатрово- Бобовдолско. Хоризонтирал той самолета над ябълките и когато решил да го поведе към изкачване, двигателят припукал и оборотите паднали. А пред него вече летял далекопроводът за Югославия-110 киловолта. Не само ще се изпече, но и пепел няма да остане. До него този ден бил и механикът. - Парашут взе ли си, байно?- ухилен го попитал Жоро. Зъбите на механика тракали като кастанети, дума не излизала от устата му, прежълтял, а очите му- аха да изхвръкнат. Жоро дал пълна ръчка, но не успял да прескочи далекопровода и самолетът се замотал в него, счупил витлото, скъсал стоманените жици и с “боен” завой се приземил в нивите, където днес се издига ТЕЦ Бобов дол. Слезнали те с омекнали колене и забили глави в пръстта.Чудо на чудесата, 110 киловолта и да оцелееш!- мислил Жоро. - Няма чудо!- рекли им от подстанцията.- Благодарете се на късмета, че точно тогава за пет-шест минути електрообменът беше спрян! Анархистът Георги Чернев изнася лекция по комунизъм в милицията През лятото на 1989 година билкарят Георги Чернев, заклет анархист, бил привикан на разпит в кюстендилската милицията. ”Шестаците“ започнали да го извиват: - Я ни кажи какъв си ти по убеждение ? - Комунист!- спокойно отговорил Георги Чернев. - А бе, знаем те, че си анархист, що се правиш на?... - Не познавам два вида комунизъм, въпреки, че се развиват четири форми- испанският еврокомунизъм на Сантяго Курильо, сталинският военен, маркс-ленинският и анархо-комунистическият! - Я не ни будалкай, ами си признай... - Аз принадлежа към четвъртия тип, защото само той е безкласов и бездържавен. А Ленин в това отношение е категоричен. Може да прочетете в книгата “Държавата и революцията“, стр. 507, че най-висш стадий на комунизма е безкласовото общество!... И така след тази лекция по комунизъм отървал боя. Обран бостан Осемдесетгодишният билкар Георги Чернев често преди обяд, когато времето било хубаво, излизал на разходка с приятели из Кюстендил. Той обичал да рецитира свои стихотворения, да разказва за приятеля си Владимир Димитров – Майстора, и затова край него винаги имало хора- стари и млади. Веднъж го среща поетът Георги Славчев, голям негов приятел и съподвижник. Погледнал го и някак конфузно му казал тихо: - Бай Георги, дюканът ти е отворен!- и посочил с ръка към панталоните му. Георги Чернев се усмихнал и иронично отговорил: - Нема какво да пазим в обран дюкан, стоката е изветрела, Жоро! Тук почиват трудещите се селяни Някога Кюстендил се славел като голям курортен център. На бани идвали не само българи, но и много чужденци. По едно време, като заякнали кооперативните стопанства, започнали да докарват кооператори на почивка с цели камиони- тогава все още нямало толкова много автобуси. Веднъж докарали кооператори от Невестино, но се оказало, че няма места за настаняване, още не бил построен почивният дом на трудещите се селяни. Събрало се местното общинско ръководство и решило да бъдат приспособени някои общински сгради за почивка. Старата сграда на Възрожденското училище била отредена за почивка на кооператорите. Веднага художник поставил табелката, както му казали от общината. Слезнал бригадирът от камиона с „курортисти”: гледа църквата „Св.Успение Богородично”, гледа табелата на сградата – „Тук почиват трудещите се селяни”, па рекъл: - Мама му стара, ако искахме да мрием, чехме да седим у селото!... Обръщай колата, Стойне! Мойот умре Станчо Мистрията от Кутугерци, майстор- строител, получил от държавата апартамент в града. И често, като работел до късно по обектите, оставал да спи в апартамента си. Във входа му харесвала една невеста и кога я видел, все я подпитвал. - Нема начин!- му отвръщала тя. - Мойот си е тука!... И така тя все повтаряла : „Мойот си е тука, това онова - мойо!” Минали много години, Станчо вече пенсионер, един ден, срещал невестата в асансьора и тя, без да я питат, веднага му рекла: - Мойот умре и може. ..Ако искаш още! - Убаво, ама и мойот умре!- рекъл Станчо съжелително. Иван Кукоро си спомня Беше неделя. През дено се жених в ресторанто на Хисарлъко. Ама не помним как беше. Имаше големи кюфтета, а она- големи цицки, можех да си ги метнем на врато като шал. Сега си мислим, че Миро ми погоди тоя номер, оти кога се прибрах дома си бех сам. Не съм улав, благ човек сам и они си правят майтапи с мене. Нема я невестата, не се тревожим, защото казаа, че била работила в психото, та они експериметирали все. Легнах вечерта, дръпнах пердетата и заключих врата два пъти. Има едни копелдаци-дойдат посред нощ- влезнат и турат запалени вестници между пръстите на нозете ми. За малко да изгорим преди време. Та, значи, спал съм като банян. Будим се по едно време, като мислим, че е съмнало. Дръпнах пердето- темно като цръна дупка и па си легнах. Я, мама му стара, още не е се съмнало, си викам и бам на кревато. По едно време цревата ми зеа да къркорят- ама как да ядеш по темно.Чекам да съмне. Стануем за десети пат: нищо, темно като у дупе на арапин. Часовнико спрел. Бе, мама му стара. Легнах, ама гладен спи ли се? По едно време станах и отворих вратата. На- вонка - сънцето над планината. Бе чудо, гледам прозорците ми отвонка боядисани със синкява боя. И веднага ми светна, че това е работа на Боре Лепачо. Изкарал сам два дни и две нощи у сон! Нищо, мълчим си и чекам сгода. Минаа два-три дни и ето насреща ми Боре- до уши насмеян: ”Ванче, оти си сънлив?” Нищо не му казах, но бех измислил отговоро. Он си беше по тънката част. Като дойдеха невести на минерални бани, такива дето искат да родат, и он се завърти там да закачи нещо. Ангелите му беа доста лабави по този въпрос. Мина още седмица, люпим семки с Мите Дженко пред Чифте баня и ето го отгоре иде он. „Боре, -викам му аз- у санаториумо тражили обсеменител. Бегай, питай, може да те вземат! Мислих, че нема да се връже, а он се целио си акъл ошел при главнио доктор и направо от вратата питал Баров: „Разбрах,че сте тражили обсеменител! Може ли да ме запишете ...?” Докторо го погледнал, па постанал:”А, бе, улав, това да не е краварник, да не сме ветеринарна лечебница?” Па като вземал един пепелник и го отпечатил на гръбо му. Видох Боре след ден-два, ходеше и кривеше с рамото. „Боре, викам му аз, що кривиш, да не те уапал общинскио бик?” Нищо не ми отвърна, мина и отмуча надолу към Чифте баня. Много са хубави тия… Павле Раковеца, нисък и кльощав селянин, напъхан в потури, на които дъното виси до под коленетe, кюстендилци през 60-70 години на миналия век често срещаха из града. В суросинкявия си пояс си той винаги носи химически молив и амбалажна хартия, нарязана на малки листчета, на които отмята какви наеми му дължат за “одържавените” сгради. Веднъж Павле отишъл в градския съвет за бележка за варене на ракия. След дълги обяснения общинските чиновници му дали документ с печат, че може да свърши тази работа, когато си поиска. Излезнал пред сградата Павле и пред няколко скучаещи кюстендилци важно рекъл: - Е, много са хубави комунистите, ама много хубави! Дадоха ме бележка за варене на ракия , а я немам джибри !… Пардон, колега Един от най-високите мъже на Кюстендил, Иван Стамболийски - Мусалата, висок близо 2,15 бил шофьор. Тъкмо започнал работа в Пътното управление и му поставили задача да прекара до Ст.Димитров /Дупница/ едни бетонни колове. И понеже бил доста нестандартен – ниска му била кабината, та изрезали тавана и той така карал. Натоварили ги и грабнал пътя той. По едно време към Нови чифлик иззад прашните храсти изскочил Кире Манивелата-катаджията, и вдигнал палката. Спира Мусалата и ухилено пита: - Е, що сега ? - Бе ти, що караш прав! Главата къде стърчи над кабината?… - Що, щото така!- отвръща Мусалата и се изправя до молотовката. Закрил слънцето. Поне 80 см стърчал над Манивелата. - О, пардон , колега! НОВИ ИСТОРИИ И АНЕКДОТИ На какъв език думат В средата на 60-те години на миналия век кюстендилският кмет Георги Ангелов и Стефан Иванов - секретар по туризма в окръга, посетили Москва, за да сключат договор за побратимяване с град или област в Съветския съюз. Посетили те различни райони и на деловата среща Стефан Иванов запознал домакините с кюстендилския край . Георги Ангелов не разбирал руски, но видимо доволен от разказа на Ст.Иванов слушал, и кимал разбиращо. След Стефан Иванов говорил представител на руснаците. По едно време Георги Ангелов смушкал Стефан и го попитал : - А бе, Стефане, на какъв език думат, че нищо не разбирам? - На руски, другарю Анегелов, на руски! - Че ти, като говореше на руски, всичко ти разбирах!... Леле, него ли баш да питаме Георги Ангелов и Стефан Иванов решили да се повозят на московското метро. Слезнали на една спирка и зачакали мотрисата. По едно време към кмета приближили двама руснаци, явно гости на столицата, и го попитали от кой перон тръгва мотрисата за Пушкино. И понеже Георги Ангелов знаел на руски само „Спасибо”, измучал едно: „ Но-о-о-о!” Извинили се хората учтиво и съжелитално рекли: - Леле, тоз човек е ням и ние баш него да питаме! Добре дошли, добре си отишли... Свършила командировката в Москва, били сключени договори за братство и приятелство. Изпращат кюстендилските на влака. И понеже имало много изпращачи, Стефан Иванов застанал на едната врата, на другата –Георги Ангелов. Цветя, подаръци, много приветствия от руските братя. Георги Ангелов се чуди как да благодари и по едно време се престрашил и казвал: „Добро пожаловат!”, „Добро пожаловат!” И така-докато тръгне влакът. Седнали те в купето и Геоги Ангелов започнал да разказва за приятелската разделяла, че той не се изложил и казал нещо на руски. - И какво каза? - Добро пожаловат ! Прочетох го на вратата на вагона. - А ти знаеш ли какво е това ? Казвал си им през цялото време „Добре дошли!” - Е, хайде сега- добре дошли, добре си отишли! На сауна Адвокатите Анани Константинов и Димитър Симеонов седели в сауната до река Банщица заедно с новоизлюпен бизнесмен. Държали в ръцете си по един тас и броели капките пот от челото. По едно време бизнесменът попитал Анани: - А бе, Ананка , какво ще кажеш да взема и аз да изкарам едно више!... - Не лошо, ама защото ти е! - А ми така, нали съм бизнесмен- да си ми ясни правните въпроси! Димитър Симеонов избърсал челото си, па рекъл : - Да, ама първо трябва да завършиш средно образование! Царската пенсия Стоица Ашиков от село Рила бил кантонер. Правели ремонт на пътя за Рилския манастир. Движението било спряно, но една кола се провирала нагоре към манастира. Стоица я спрял и обяснил, че има опасност от бомби. Тогава от колата слязъл мъж, облечен в голф, и му благодарил. Попитал го как се казва, къде живее и кога ще се оправи пътят. Стоица дал подробни обяснения и колата се върнала обратно. След няколко дни от канцеларията на Н.В. цар Борис ІІІ се получило благодарствено писмо и награда от пари за Стоица Ашиков. Минали години, пенсионирал се Стоица. Дошла деветосептемврийската победа и новата власт веднага спряла пенсията на Ашиков, защото бил човек на царя . Я му давам пари да учи , а он ги… Историкът Денчо Митев бил студент в София. Веднъж баща му дошъл на пазар в столицата и Денчо решил една вечер да го заведе на театър.Давали древногръцката пиеса “Парис и Елена”. Хубаво, ама имало билети само на първи ред и били доста скъпи. Като сметнал Денчо, месечната му издръжка отивала. Малко се опънал и баща му, като чул цената на билета, но касиерката го придумала- такова нещо не може да се види в провинцията, а пък артистите били голяма работа. През цялото представление баща му гледал и мълчал. Най-много се притеснил бъдещият историк, когато трите богини - Атина, Хера и Афродита в оскъдно евино облекло обещавали на Парис най-красивата жена на света, ако им даде златната ябълка. Но баща му пак дума не промълвил. Продал стоката той и си заминал. - Е, как е по София, как е студенто?- попитали го съселяните една вечер в кръчмата. - Я му давам пари да учи, а он ги дава по пирустии ! Че и пари искате… Работещите във фирмата на бизнесмена Валери Ненов не получили няколко месеца заплатите и отишли да си искат заслуженото. Събрали се в офиса му и всеки взел да се оплаква, няма пари за хлеб, децата гладни. - Хубаво е, че имаме работа, ама... Слушал ги, слушал ги Ненов, па станал и им зачел конско. После ги успокоил – те да си работят, парите ще дойдат. Ще стачкуваме, рекли те, гладни сме! Ядосал се бизнесменът накрая, па им викнал : - Не стига, че ви дадох работа, а отгоре на това искате и пари!..Засрамете се, бе, господа ! … Будем крепки Кюстендилски окръг и Брянска област от бившия СССР били побратимени. За празника на Кюстендил- „Първа пролет” една година дошла голяма делегация от Брянск. Посрещнали я подобаващо кюстендилци, развели тук -там гостите, показали им водещата ни икономика и селско стопанство. И както се полага, на изпроводяк спретнали пребогат банкет в резиденцията на окръжния комитет на партията. Насред тостовете и речите дали думата на партиен функционер от Краището, който бил „на ти” с руския език. Казал няколко изречения човекът па си седнал. - Вдигни тост бе, Иване ! –смъмрил го първият секретар на Окръжния комитет на партията тогава, Станко Димитров. -Кажи поне едно “Будем крепкии” ! - Е, крепим будки !- отново вдигнал юмрук и натъртено ревнал функционерът , па се свлякъл под масата. Даваме само съвети При кмета на община Кюстендил, Любомир Гергинов, дошъл циганин от квартал “Изток “да моли за помощ : - Господин кмете, жената болна, деца гладни, да ни отпускаш помощ в пари… - Хубаво, де ... - Нема леб, нема манджа, че измрем от глад... - Преди да влезнеш в сградата прочете ли какво пише отгоре над вратата ?- хитро попитал кмета. - Прочетох, пише общински съвет ! - Е, това е - съвети даваме ! Пари - не!… Лох Нес по кюстендилски Художникът Свилен Блажев- един от страстните кюстендилски въдичари, разказал на своите приятели за странна среща на река Струма в близост до Конявския мост. Това било в усиления риболовен сезон. Клечал си той на реката в сянката на тополите и по едно време съзрял на височина около метър из треволяка да се движи някаква глава, прилична на телешка, а пет - шест метра след нея тревата се извивала ту наляво, ту на дясно. Да е добиче не е! Опашка има пет метра -само питон ще е, тоя дето преди две години го изтървали от цирк “ Орион”! Зарязал рибарските такъми и на бегом до Кюстендил. Мълвата за тази страна среща бързо се разпространила сред въдичарските среди и през този сезон нито един въдичар не посмял да ходи край Конявския мост за риба. А Свилен Блажев спокойно си ловил риба без досадници. Дай кошница за череши Кюстендилският скулптор Мите Чудомиров обичал да се задява с Тиме фотографа, който много мразел да му викат Чорапо. Неговото име излезло от това, че винаги носел все модерни чорапи и през минута се навеждал да ги подръпва нагоре, за да ги видят. Та, Мите един ден води три деца от с. Соволяно пред блока на Тиме в Кюстендил и им казва: - Ей там, дето е средният балкон, живее Тиме Чорапо! Отивате и понеже той не чува, викате силно: ”Чичо Тиме Чорапо, дай ни една кошница да одим за череши! И чакате да ви даде кошницата”. Стоваря ги той от колата си пред балкона на Тиме и се скрива наблизо. И трите деца викват неистово, викат, та се кинат: - Чичо Тиме Чорапо, чичо Тиме Чорапо! Дай ни една кошница да ти наберем челеши!... - Сега ще ви дам...!-озъбва се Тиме от терасата.-Сега ще я взема! Целият блок висва по терасите любопитно. Чудомиров седи в сянката на липите, лицето му се е разтопило от кеф, намасурчва мустака с дясната ръка, па се провиква: - Леле тоя май наистина ще я пусне!... Хайде, чупката, юнаци, отлитаме за Соволяно! Явор Кашукеев кмет Явор Кашукеев, журналист, поет и бохема, бил кмет на село Шатрово. Паднала тежка и люта зима. Една студена вечер се прибрал в къщи намръзнал от кметски работи, а там клинчарник- ни грам дърва нямал за печката. Па се сетил, че държи в мазето си годишния резерв от ковчези за селото. Извинил се на електората си и взел един ковчег, сложил го в кухнята. После постлал черга отдолу, завил се добре и пуснал капака отгоре. Набързо се затоплил и сладко заспал. На сутринта някаква жена от селото дошла по работа. Викала тя от улицата, викала, но никой не й отговаря. Лелята на Явор чула, че го търсят и я посъветвала да чукне на врата и влезе. Потропала жената и отворила. Явор се събудил, вдигнал капака и попитал сънено : - Кажи, стрино ! Селянката, като видяла жив човек да се подава от ковчега, се свлякла на прага и припаднала.. Не са ли думали Кредитен бизнесмен бил студент в Правния факултет на Югозападния университет – Благоевград. Явил се той на изпит, теглил си билет и седнал да мисли. Дошел и неговият ред да говори. - Е, хайде колега! – рекъл професорът .- Думай!.... - Ама они не са ли думали ?... По пътеката, по пътеката и си у аптеката Гоше Мъзгата от Блатец три дни не ходил по голема нужда. Селският фелдшер му предписал лекарство, ама да ходи до града и се вземе от аптеката на Кольо Любенов. Слезнал на един дъх в Кюстендил и право в аптеката.Още от врата вика на Кольо: - Дай ми три дози разхлабително веднагически, че пукнем като атомна бомба! Аптекарят премерил лекарството, дал му чаша вода. - Не бързай, селски, пийни го последователно, че ще стане опасно !- рекъл Любенов. Пийнал лекарство Санде и докато извади парите да плати, го напнало отвътре! Бегом навънка и право към храсталаците у парка. А подир него диря... - Ей ,селски!-спрял го непознат.- Дека е аптеката тука? Е, по пътеката, по пътеката и си у аптеката! – рекъл Санде и посочил след себе си следата Фирмен играч Коце Сотиров- легендата на мотоциклетния и автомобилния спорт в Кюстендил повече от 40 години ог живота си посвещава на моторните спортове. Той е един от първостроителите на републиканския шампионат за жени, който се провежда за пръв път в Кюстендил. През 1988 година в рали „Осогово” участва и мс Стоян Апостолов. Преди старта Коце отива при Апостолов и го пита: - Ти искаш ли да участваш в ралито от името на нашата фирма?- Сотиров повече от 15 години бил директор на „Културен отдих и художествена украса”- Като фирмен бегач, ако си съгласен, веднага ти давам 200 лева? - Добре, няма проблем !- отвърнал Апостолов и Коце му дал веднага парите. Всички наоколо останали учудени от щедростта на Сотиров, защото едва намерили спонсори за ралито. Свършило нормално състезанието и Стефан Тасев – Манатарката, го попитал : - А бе, шефе, много щедър си станал? Коце Сотиров се усмихнал иронично и рекъл: - За двестата лева ли става дума?.. А, бе, жена му ми изпрати запис 200 лева от Бургас да му ги дам, че тръгнал без пукнат грош! Солените домати Бъдещият философ Мите Маджаров работел в общината и през една есент, когато се събирала царевицата, пратили чиновниците на бригада в Коняво, откъдето е и Мите. - Нема ли да ни поканиш на гости да ти пробваме ракията? –го попитали приятелите от неговия отдел? - Може, бе другари, само да се подготвим! – отвърнал Мите. И един ден ги поканил на ливадата до къщата. Стъкмил той софрата на зеленото. - Искам да ви представя едно мое изобретение, докато сте трезви. За пръв път в историята на зеленчукопроизводството- солени домати. Немаш нужда от сол, зеленчукът се ражда солен. Направил той салата, донесъл мезета, ракия. Гледа по едно време Мите, колегите му режат доматите и тайно събират семето. - Нема нужда, другари, да се халбите - казал Мите - който иска, семе съм изсушил, ще му дам. Мълвата за солените думати се разпространила из града и всеки искал семе. И за да спре наплива на желаещи за солени домати мите капитулирал пред колегите: - Вие нормални ли сте, бре! С една спринцовка вкарах солен разтвор и толкоз!... Солени домати - зелени тикви !- изсмял се Мите Маджаров и махнал с ръка. Много съм благодарен на съдбата Бай Киро Манивелата спира колата на сръбски гражданин, паркирал на забранено място в Кюстендил. - Глоба пет лева! - отсича той. - Ама немам бугарски пари, ако сакаш динари, е…! - Не може, ходи в банката и ела да си платиш глобата ! Нямало как и сърбинът отишъл до банката и по пътя питал, кой е този катаджия, много строг бил? Обяснили му хората. Върнал се той и вади десет лева и дава на бай Киро с думите: - Ето ти десет лева, давам още пет лева над глобата, щото имах щастието да се запознаем с Големото Криво Железо! Като че мен ме режат Фирма “Здрава храна“ се закрива. Едно от най-посещаемите места в града е шкембеджийницата при джамията. Дошли работници и изнасят посудата, хладилници, скари. Обаче казана не могат да го помръднат, доста е голям и не може да мине нито през вратата, нито през прозореца. Един от шефовете заповядал да разрежат казана. Донесли инструменти за рязане и гледат бай Саве, работил почти 20 години тук, да плаче и целува големия съд. - Ей, човече, какво ти стана?- попитал го началникът. - Добре ли си? - Ох, миличкият ми, толкова години ме храни, храни и семейството ми ,а сега да го унищожат!….Като че мен ме режат! Родоначалник на нептуновата поща През 1997 година в книгата на рекордите „Гинес” е вписан и кюстендилецът Димитър Икономов, който в продължение на 70 години е пуснал по Нептуновата поща във водните басейни на света над 35 000 бутилки. Първата си бутилка с инициали и послания за мир и разбирателство между народите от цял свят пускат с брат си през пролетта 1932 година в река Струма. Детската му страст към пътешествията го кара да тръгне по света като корабен лекар и кръстосва морета и океани с посланията си: да няма никога война, по сините коридори на на планената да плават само пасажерски кораби, риболовни траулери и танкери, а не самолетоносачи и подводници. В Черно море пуска 555, а в Средизмено море 11 111 бутилки, а от седемдестте най-високи моста в света пуска по една бутилка. С отговорите на нептуновите послания подрежда 7 изложби. Куриозен е случаят с родоначалника на Нептуновата поща у нас, когато българският кораб е арестуван във водите на Средиземо море от Седми американски флот. „Виновникът” за това е Георги Икономов- те помисли, че пусканите бутилки в морето имат някаква шпионска цел, защото разстройвали апаратурата на корабите и сателитните преносвачи на информация. А причината за това бил станиолът, който той поставял в бутилките. Ходи до психото На творческа командировка през 80 години на миналия век в Съветския съюз от Института по овощарство в Кюстендил е изпратен ст.н.с. Методи Миленков. Завръща се той и директорът на института го пита: - Кажи сега Миленков какво виде, какво ново научи? - Много неща видех, но едно ми направи силно впечатление... Туриха едно парче месо в един разтвор и то като почна да расте- изпълни съда.Стана си месо за ядене, чисто, без кокал! - Ти нещо да не си…? Фантазии на квадрат!-завъртял ръка директорът.- Скоро да си ходил при доктор Миленска в психото? - Това е истината! След десетина години и у нас в Овощарския институт ще работим инвитро. - Стига глупости, Миленков!...Вземи си некой ден отпуска да ти се проветри главата! „Фантазиите на Миленков” в края на 20 век били вече реалност в института по Овощарство- от една вишнева пъпка култивирали хиляди бъдещи растения.
ОТ ТОЯ ВЕТЕР ЗАВЕТ НЕМА
