ХАРМОНИЯ Най- първо Бог създаде Земята. После направи от кал животните и птиците. Сетне одухотвори прородата и създаде природните закони. И животът потекъл. - Я, каква хармония!- възкликнал дяволът и сътворил Човека. Голямото чакане Един бизнесмен чакаше секретарката си и възбудено присядаше на стола й .Чакаше да отмъсти тотално на съпругата си. Двама полицаи чакаха двама крадци, които нелегитимно тарашеха в универсалния магазин, за да ги приберат на топло. Трима селяни чакаха с нотариалните си актове да получат бащина си земя, която не знаеха какаво да правят после. Четирима чейнчаджии чакаха западни коли на пиацата и се заглеждаха по вирнатите задници на мацките от кафене “Маца”. Пет напомадени мадами пушеха в лятното бистро “При чичо”, пиеха със сламчици разреден алкохол и чакаха да ги покани някой някъде. Шест мургави типа пренесохапрез главната улица няколко кашона черна стока и очакаха да я пробутат на някой тапънар, че да ударят кьоравото. Седем души правеха стачка във фирмата си, защото шефът им спал през свободното си време с подчинените. Осем таксиджии чакаха заблуден пътник, за да му измъкнат стотачка до бар “Горски пън” или още наричан “Кърска любов”. Деветима чакаха пред вратата на магазина да докарат хляб и мляко . “И десетимата Петко чакат” - рече дядо Петко, па запретна ръкави и пося нивата си с тикви. Голямото чукане Симо Чуковски почука по меката врата на един началник. Никой не му отговори - секретарката се учеше да чука на пишеща машина. Симо идваше всеки ден и чукаше наред , с надеждата да му отворят. Той просто не знаеше къде да чука, за да му узаконят вилата в местността Чуката. В същото време Ставри автотенекеджията изчука два калника на вносни коли с чукнати предници и сложи в джоба си хиляда евро. Учениците от седми клас на едно ОУ в час по трудово обучение захванаха изработката на малогабаритен чук. Теоритично те добре се справиха с урока, но практически от местния железарски магазин бяха изкупени всички гореотговарящи чукове. Градът една сутрин осъмна без грам чукове, което се отрази неблагоприятно върху кампанията по изчукването на кандидата на една партия за лидер. Двама новоизлюпени бизнесмени се чукнаха за здравето на народа и подчинените си с искрящо шампанско в отсъствието на съпругите в едно крайградско увеселително заведение. Към полунощ те стигнаха до извода - че ако не чукаш, ще ти го начукат! Когато си тръгваха призори разбраха, че са очукани до шушка с парата. Пешо чукна едно око на келнерката в “Брезата” и отидоха да очукат орехите на Пешо. От година и нещо той беше станал собственик на орехова плантация извън града. Очакваше богата реколта. Пак в същото време на едно младо инженерче му очукаха в главата дипломата и го зачукаха в село Чуклево да си чука акъла с нея... Накрая репортерчето, дето се вре тук и там и пише зачукани истории го яко поначукаха и сега ходи като чалдисан насам -натам без работа. Голямото боядисване Дойде дългоочакваната пролет, всичко живо цъфна. Дядо Кънчо боядиса едноетажната си къщурка с две кофи вар. А дограмата докара в синьо. Велчо Заварката напръска в зелено старото “Жигули” и го пробута на едно абдал за осем стотачки в зелено. Мара Тарабата си боядиса косата в остролисичи цвят и кибиците край бистрото “Трите цици” я забелязаха. Жоро Пора я съпроводи до старата градска баня и се върна с много надеждна усмивка. Кире Интелегенцията си вапса стария шлифер. Един авер му сви боя в една кибритена кутийка от бояджийската фабрика. По този начин Кире смята да изкара няколко пролети и есени, докато се отвори работа за него в сферата на културата. В момента реанимира върху заплатата на майка си. Две пъпчиви моми, изостанали от набора си, нацапаха физиономии и излязоха на пазара. Ваксаджията Перо боядиса обувките на един банкер, който пък му залепи от своя страна столевка на челото и обеща да направи от Перо банкер. Хари Бозаджията смени само цвета на партията си . Голямото плюскане Панчо изяде полагащатото му се сиренеце с двете маслинки. Изяде и хляба - също определен му по дажба, но беше гладен. В горното чекмедже намери в една торбичка шепичка слънчогледови и тиквени семки, които излюпи за нула време на балкона. Съпругата му ги беше оставила за семе. Имаха някакво малогабаритно парче земя в близкото село, но пак беше гладен. След упорито нвяколко часово търсене Панчо намери в джоба на зимното си палто две бисквити и една полуизсъхнала ябълка в туристическото яке. Излапа деликатесите доволно пред телевизора, докато гледаше рекламата за шоколад “Своге-Сушард”. Гладът обаче глождеше корема му. Разтвори голямата готварска книга и прочете как се приготвят кюфтета по цариградски, разгледа с голям интерес цветните приложения на различни гостби и въздъхна гладно... Опита всичко, оставаше му само да се заяде с жена си. Господин Андрешков - Ще стигнем рано, другарю! По светло ще стигнем. Ей го де е градът зад баира... Виждаш ли? Младият съдия - изпълнител натисна газта на раздрънканата “Жигула” и подсвирна весело: - Дий,хей! Ха да ти видя сега конските сили. Четирите гуми с износени грайфери засивириха по асфалта. Съдия-изпълнителят се настани удобно на кожената седалка и безучастно затананика последния шлагер на Мадона. -Как ти е името? - попита го дрезгаво из дънковия си костюм, дебелият млад човек от задната седалка. - Името ли? - учудено се обърна съдията - Андрешков се казвам. - По 35-тото ли? - Да!...СБА - такси! - Напълнихте се със пари, ей!...Хитреци! Цял ден работите на държавната работа, а вечер, прекарвате таксито на пиацата и хайде лапнете стотачката! - Де да беше така! - опъна се съдия-изпълнителят. - От сиромашия, сиромашия, брате!... - Сиромашия ли? - ухили се дънковият тип. - Лакомия!...Лапате луканката, къркате уиски , че как да не е сиромашия? Колата изхърка два-три пъти и пак монотонно захапа километрите. Край пътя се мяркаха самотни капанчета-къмпинги. Далеч в полето жужаха големи комбайни и пълнеха утробите си с богат урожай. Оттатък хоризонта надничаше мечтаното бъдеще. “Жигулито” чевръсто криволичеше по асфалта и се разминаваше с разни марки чуждоземни коли на автотуристи. Младият човек в дънковия костюм се надигна и чукна по гърба шофьора: - Абе, какво е това ужасно клепало, дявол да го вземе? - Дъската й хлопа на моята кола, другарю, дъската!... Една ламарина отзад се е отпрала, че ... Ходих при един автотенекеджия, а той ми вика -дай две майки и за два дни готова! Добре де, че аз откъде да ги взема тези майки! - Хитрец си ти, хитрец! ... Гледай го ти съдия -изпълнител, а частно бачка?... Поне момите лъжеш ли? - Какво да лъжа, те сами се лъжат... Абе, и вашите селянки си ги бива, фрашкани са със пари...Пък едни румени и бели - това е жена! - Ами-и-и-и, цапотят се там с разни кремове, червила, а иначе същата стока като в града! - А ти по каква работа си тръгнал към града?... Какво работиш?... - На държавна работа съм. Домакин в земеделско стопанство. А наче гледам 50 свини за “Родопа”... По работа ли ме питаш?... Ами, ей тъй на бар, да си оплакна гърлото пък и душата. Може и някоя градска мадама да забърша, че там на село все миришат... - Бъкан си от пари, а? - обърна си шофьорът назад. - Ами да! - потупа се самодоволно по задния издут джоб дънковият тип. - Че те са да се харчат...Баща ми вика - бели пари за черни дни...Глупости - в нашето преходно социалистическо общество такива дни няма... Животът е днес, утре - няма !- намигна той хитро и се засмя високо и доволно, че колата подскочи. -Имаш ли си там в града нещо вързано?...Демек гадже, де ?- тайнствено го попита съдия - изпълнителят. - Ами-и, че кога да ги чакам, да играя на любов - тинтири-минтири...Отивам в бара и те сами се лепят на портфейла ми. -И им се чудя, ...на какво лепнат! -Хайде, ще се разсърдя, младо! Ще се докача на чест. Натискай газта, че окъсняхме!... Че трябва да взема и едно душче в хотела, че иначе ще им понамирисвам на свинско..ха-ха, ха ! -Не се бой ще стигнем, само бензина да не свърши! Дънковият тип се отпусна назад и задряма. Съдия-изпълнителят се замисли. Нещо го парна в корема: “Гледай го ти, въшлив от пари... Тип! И на коя ли майка ще разплаче фамилията?...Ще купи златни дреболиики на щерката, ще ги върже на врата, а после - уиски, бадеми...и ще я остави опозорена...Позната работа”. Оня хъркаше отзад. Колата прехвърли баира и оттатък блесна града. Нощта пулсирше нещастно. Съдия-изпълнителят се замисли, не му харесваше тази работа. И колата тръгна замислено. - Карай бе, шоп! Ще закъснеем! - ръгна го в ребрата отзад събудилият се пътник. Натисна газта. Мислеше отново за онази майка,която ще му рече: “Ти ми докара тази беля на главата, ти ме оправяй сега в съда,нали си адвокатин !” Някои пък ги търсят такива беламурлници. Раздвояваш се. Ще трябва да помогна, ще трябва!...- пулсираше една вена на челото му. - Май съм сбъркал пътя, а? - Опичай си акъла, ей! Защото няма да ти платя и стотинка! Беше решил вече. Вмъкна се в индустриалната зона, там дето сега строяха новия завод за лимонада. Под него се беше разляло жълто лимонадено море - жабуняк...Колата изтопурка и се втурна натам. После разплиска застоялите води, изръмжа и спря насред блатото, потънала до дръжките на вратите. - Стой, говедо! - извика пътникът. - Ще ме удавиш, не виждаш ли, че колата се пълни с вода?... Съдия - изпълнителят се измъкна през прозореца и зацапа бързо към града. - Хей, говедо, защо ме оставяш тук?...Ще ти платя колкото искаш...Ако кажеш и хиляда лева ти давам, само ме изкарай, че ще пукна тука - с молещ глас занарежда пътникът. - Не се бой, другарче, зверове тук няма...- Увий се в одеалото и спи. Аз утре рано-рано ще донеса една туба бензин и ще прибера колата и теб... - Хей, хлапак, говедо, вампир, вол, ела! Шоп!... Избави ме...Помощ, помощ! И като седна заплака, жал му беще за новите лачени обувки, за дънките, които трябваше да изкаля и намокри... Жал му беше за пропиляната вечер, а съдия-изпълнителят избърза да предупреди майката... Професионално ориентиране Стоим на улицата със Сандо Бояджията и говорим за синовете си. Те са в един клас, но Пепи, синът му е отличник и е превъзходен виолончелист. - Значи, наборе, доволен съм от Пепика, за лудо не давам парите на професора...Ще стане голям музикант - въодушевено ме убеждава Сандо. - Музиката е бъдещето! По- малкият пък се пристрасти към рисуването и участва вече в две регионални изложби... На Росен синът му играе в танцовия състав “Шопче”, хубаво де , ама много пот се лее бе братче !...Гледай художниците - мацнат две четки и хоп картина, после - хоп един джоб пари. Истината е в изкуството, наборе, в изкуството!... И точно тогава видях, че идва моя син. Беше нахлупил чантата на главата като африканец и ходеше по осовата линия на улицата. Колите припряно свиреха край него, но той неутрално вървеше и балансираше с ръце, в които държеше обувките си. Срамежливо оставих Сандо и се прибрах. Кипеше ми. Свалих колана, по стар педагогически обичай и зачаках край вратата. Звънецът трепна - С носа си ли отвори? - Ами да! Ръцете ми бяха заети! - сви рамене синът ми. Кажи кога най - сетне ще ? - гласът ми се продра и ме издаде. Затова скрих колана и го поканих да влезе в стаята. - Ела да поговорим!... Слушай сега, защо ходиш по средата на улицата, първо! Второ, защо чантата ти е на главата като туземец, защо вечно...? - Но, татко, аз исках... - Какво искаш, ти искаш! А ние също искаме! Искаме нашият син да бъде... / Какъв да бъде? Право да си кажа до сега не бяхме се замисляли. Какъв искахме да бъде той. Пък и него не сме питали, но защо да го питаме... Нима Сандо е питал Пепика?/... Надяваме на теб, а ти? - Ама нали ходя на училище? Почти съм отличник! - Пепика, на Сандо, е виолончелист - виртуоз... Малкият му брат е Микеланджело.- Краси на факира Мити е номер едно в леката атлетика, Мима на Янкова е първа в конните надбягвания...Иво е Бисер Киров, пее в “Сребърните звънчета”... Мони е диригент в “Червените капи”, Сончето на Кирови от последния етаж в киното я снимат, а ти? Да изреждам ли още? Всички са се оринетирали от сега в живота. А ти? - Аз също? - И какъв, ако не е тайна? - Зрител! ...Че нали на тез артисти, певци, диригенти, художници и какви бяха още някой трябва да им ръкопляска, да ги гледа, нали! Излязох навън. Нямах желание да споря. Отивам при Сандо и без притеснение ще му кажа, че моя син ще стане зрител, и то непременно заслужил зрител...Ще идват и ще го молят да посещава концертите им, да ходи на изложбите им да им ръкопляска, защото той ще бъде един зрител, а те хиляди. Професионално ориентиране II Беше се събрала цялата фамилия. Начело седеше баща ми, понеже дядо недочуваше ,та играеше ролята на Темида. Настроението беше великолепно, поводът - също - Ристо - нашият зет беше стигнал милиона. Лееше се сунгурларски мискет. Имаше солидни мезенца. Център на вниманието беше милионерът, който леко замаян, щедро сипеше в ушите на дядо хвалби и планове как се става милионер. Всички го гледаха с възхищение, а дядо не спираше да цъка. Не бях милионер, но имах двама сина, които щях да направя такива и бях щастлив: -Кажи сега какъв ще станеш, като пораснеш? - запитах малкия син, който седеше в ляво от мен и тъкмо щеше да засмуче поредния банан. Позволих това само защото не бях го купувал, иначе щеше да го ближе половин ден. - Учител! - издекламира тържествено той и огледа победоносно масата. Тъкмо огризвах едно печено ребърце и сякаш то застана напреки на гърлото ми. -Какво, какво? - изревах аз от болка. - Учител! Професията на учителя е високоблагородна, той е инженерът на детските души. - Хайде бе, учител! - мушнах му една левачка, тъй че главата му се килна на деветдесет градуса. Веднага почуствах вредното влияние на баба му – тъщата. Едвам изкласила четвърти клас и се пенсионира като леличка в детската градина, а навсякъде разправяше, че била детска учителка. -А ти какъв ще станеш? - ревнах на седмокласника , от дясната ми страна. - Аз ли? Че как какъв - милионер, като чичо! - Добре, добре! - рекох примирено - Умно момче си! - Искам да стана учител, искам! - ревеше малкият. - Стига! Та да умреш от глад , нали ! - рече жена ми. - Да не можеш да удариш един шамар на тъпанарите в клас, защото баща му може да е бизнесмен или началник в общината. Цял живот едва да свързваш двата края. Да ти викат даскалчето. Глупости на търкалета! Ле-ле какви думи, какво слово изръси жена ми. От кога се беше отракала така. Ми да - просто бях забравил, че беше завършила за учителка, ама само три месеца я свъртя там. -Искам учител! - с няколко подсмърчания потрети синът ми и се захлупи в полата й на баба си. Скочи баща ми и удари с юмрук по масата. Чашите изпопадаха. Мама умолително увисна на ръката му. Тъщата получи един шумен шамар от съпруга си за манията й за учителка. Дядо стана и се прекръсти, а баба се измъкна в другата стая. Жена ми припадна, а аз побеснях. - Ще стана учител! - изписка синът ми. Беше се качил на масата и се изплези с език на всички. Грабна ме нервата и се хванах за колана. - Слушай, сменяй професията, че ще отнеса боя заради теб - приплака седмокласника и се хвърли към брат си. От онази паметна вечер минаха много години. Мераклията за учител стана голям бизнесмен. Има две коли, хубава къща, ходи по чужбина със семейството си. Когато му припомних случката бързо ми намигна и рече да не разправям това на синовете му, срам го било! Ако удържа на думата си ще ми подари ново БМВ...Хубаво, ама все като ме сърби езикът! Телепортация Повече от двадесет години Хари Гиговски работи в института по кибернетика и телепортация и успя да сложи пред името си няколко титли и звания, но в джоба си не сложи и стотинка. А Хари имаше десетгодишен син, съпруга учителка и един изтърсак на 6 месеца. Нямането не се отрази на мисленето му и той за това време изобрети телепортатор. Затова в тази понеделнична утрин си свирукаше щастливо - за пръв път щеше да опита телепортация на предмети на близки разстояния. Включи машинката, настрои системата за преносност, въведе килограмите, постави стрелката на скалата за получаване и подаде мощността. Хари знаеше, че неговото откритие е уникално и досега щеше да го огласи в пресата, но се боеше от борческите гилдии да не му прилапат патента. Сутеше се около уреда и усещаше тръпката от гениалното зрелище, в същото време усещаше как гладът влачи магарешки тръни из корема му и посегна към бурканчето с плодова кашица за бебока и лакомо я извакумира с устата си. В хладилника имаше ,неприкосновен запас от три яйца ,и умът му все там скачаше като врабче на слънчогледова пита, затуй пожела пържени яйца за закуска. Телепортаторът забръмча - миг след това с леко жужене, изневиделицата, на масата внезапно се появи топъл ароматен омлет, с малки хапки германски салам, кашкавал, лук и ароматични подправки. Хари не вярваше на очите си и се щипна по бедрото си. Мечтата му се сбъдна и за да се увери, че това не е видение бързо захлупи чинията с длани. Не беше видение,нито илюзия. Нямаше време. Грабна вилицата, без хляб омете омлета. Облегна се на масата - бюро и укроти бликналите сълзи в очите си с кърпичката на сина си. Хари Гиговски разбра,че е направил голямо откритие. Реши да го запази в тайна, поне докато мине кризата. Вечерта, докато беше сам в къщи, включи телепортатора и пожела вечеря за трима и малко бебешки храни. През последните години, както джобът тъй и въображението му се беше изчерпило. Спомняше си само манджите на майка си. На масата незнайно как се появи печена кокошка с пресни картофки, залети с масълце. Кожичката предизвикателно мамеше, че се изкуши да чупне едно крилче, което се оказа превъзходно... Така на обяд, така на вечеря. Хари доставяше с тепортатора храна за в къщи. Съпругата му веднъж го попита дами не е получил някое наследство или да е продал накое от откритията си. Хари скромно кимна с глава, което значеше, че е така. Една вечер като се прибираше в къщи, на улицата го спря съседът Михо Сапаревски и му се оплака, че напоследък някой крадял обедите и вечерите из махлата, е, не системно но чат-пат...Ей ,така се стопявали както си били на масата и печката. Хари почувства,как колената му омекнаха и успя само да измънка -”Я-я-я-я!” Горе-долу такива бяха думите на съседа Пешо Русиновски от съседни блок. Не е ечестно, помисли си Хари да крада от храната на ближния си. Всички около него бяха все от чергата му и реши да смени програмата. Още същата вечер, като се върна в къщи настрои телепортатора на нова вълна и зачака. Много чака. И тъкмо почна да му омръзва на масата падна една пачка със стотачки. “Някоя банка изгоря “- помисли си Хари. “Да гори!” - успокои се Хари – “Пък може и някоя пирамида да е!” Грабна пазарската чанта и запраши към магазина под блока. Този път влезе изправено и смело, а не свит и съмнителен. Напълни чанта с деликатеси, екзотични плодове и застана мирно пред касата. В очите му грееше щастието на малко дете, подаде парите на касиерката, но те моментално изчезнаха. Засуканата дами си помисли, че е е някой факир, погледна го и се усмихна непринудено. Хари бръкна и извади още банкноти - физиономията му замръзна - подаде ги и зачака. Щом ги докосна касиерката те пак изчезнаха. Измъкна нервно цяла пачка и я сложи плахо на касата - отняма ги и тях. От опашката се чудеха какво става. Хари - и той. Измърмори нещо за оправдание и се дръпна от касата. Остави стоката и тръгна към къщи. Още от врата запокити чанта в антрето. Беше побеснял. От стаята му обаче се чу едно мощно “У-у-раааа!” Отвори врата и надникна. Телепортаторът жужеше. На масата- бюро бяха разпилени стотачки. Хари така се ядоса, че педагогическият му такт изгърма като слаб бушон. Завъргя такъв шамар на малкия, че хлапето залитна , повлече машинката и паднаха на пода с трясък. Телепортаторът запуши и гръмна. Хари отвори прозореца и заплака, както плаче дете, на което са счупили любимата играчка... Зимно съчинение Третокласникът Митко седи до прозореца, смуче химикалката и сумти над празния лист. Навън вали пухкав сняг.Митко има съчинение за първия сняг. Чичо Танас, баща му, дреме в кревата и отвреме на време тежко изпъшква. -Пречиш ми на мисленето! - мрънка Митко и по-настървено ръба химикалката, от това мисълта му не потича. - Татко, защо не ми помогнеш за съчинението? - То пък един сняг! Тантела... Едно време като паднеше сняг през ноември, вдигаше се през април...Сняг човешки бой! Такъв снежец ми трябва сега. - Да опишем природата, иска госпожата, заедно със снега! - не слуша баща си Митко и гледа през прозореца. Двама негови авери, вече, мъкнат дървена шейна към баира насреща. - Нашата природа ли? - Да! Полето, гората и други работи... - А, госпожата знае ли, че съм отговорник на механизаторите? - прекъсва чичо Танас сина си. -Знае!... - Ей,ти да не вземеш да оцапаш работа? - надига се той и поглежда през гърба на Митко в тетрадката. “Зима е.В стаятя е много топло. Татко похърква на канапето. Той е шеф на механизаторите” - чете чичо Танас - “Изораните и култивирани ниво спят своя зимен сън. Снегът се трупа като сладолед над смълчаните ниви и изоставени машини...” - Какви машини, бе мискин? - чука по главата чичо Танас Митко. - Ама нали вчера каза на майка, че ако не затрупа сняг изоставената техника по полето, спукана ми е работата... - Като съм казал - и ти веднага в тетрадката... Голяма работа, че имало на Червена нива две сламопреси, а на Крива бара пет редосеялки и един култиватор на Пенкината чешма. Чунким другите са ги прибрали...Да не е цял машинен парк, нали. Ще изкарат зимата. На пролет ще ги оправим. Виж го ти него, баща му хъркал на канапето, а техниката на полето. Само за някаква комисия. Може и нарочно да ти е дала съчинението за природата и снега. - Ама много бързо диктуваш, не мога да запиша. Чичо Танас грабва тетрадката и скъсва листа. -То се е видяло, че аз ще пиша съчинението ами ставай. Никога не може да разчита човек на теб...Ще донесеш някоя двойка, да ни срамиш пред хората... Смуче химикалката чичо Танас, гледа през прозореца и пише за първия сняг на своето детство. Тримата юнаци и ламята Една земеделска кооперация имала превъзходна градина за интензивно ябълкопроизводство.Раждали се само златни ябълки. През девет земи от десета идвали специалисти на обмяна на опит. Родила и преродила и тази есен градината, клекнали клоните от тежък плод, радост запяла в душите на старите хора, но челото на ръководителя посърнало.- нямало млади хора-всичко щукнало по чужбина. Един ден той повикал при себе си тримата отговорници на овощните масиви и им казал с тъга: - Чини ми се, че ябълките пак ще ги ръфат свини... - Обективни причини! - сгушили рамене те. - Има сведение, че се е появила ламя... - Само да ни дойде ще я убием на място! - скокнали тримата - А кожата ще закачим в овощната градина да се плашат другите лами! - По-кротко, де!...На мен ми е нужна жива! - Трудно ще , господине , трудно! - дръпнали се уплашено те. - Какви по-големи юнаци от нас ходиха да я узоптисат и не можаха, че ние ли? - Трябва да я прикоткаме!...Задачата е да обере и отнесе златните ябълки и връзваме пологението - рекъл шефът им и се отпуснал на тежкото бюро. - О, така става! Ще я придумаме, ще й бутнем нещо и готово - усмихнали се покорно тримата юнаци. - На тоз, дето я спазари давам награда – БМВ ! - Аз ще отида да вардя ламята - излязъл най-напред старият, който се славел със смелостта си. Вечерта взел походното легло, торбичка със сандвичи, един литър кока-кола, за ободряване и са запътил към градината. Паднала тъмна нощ...Изял сандивичите, изпил кока-колата, а ламята все не идвала. Сладка дрямка склопила очите му... Събудил се на сутринта и що да види: ни ламя ни чудо - ябълките непокътнати. На втората вечер отишъл вторият юнак. И той напълнил чантата с лакомства, сложил термоса с кафе...Бодърствал до полунощ и после заспал сладко до сутринта... - Шефе, да отида аз? - помолил се най-малкият юнак. - Ха , виж го ти! По- ербапи от тебе не можаха да прикоткат чудовището, та ти, дето съсипа половин сливова градина, ще я омилостиш!... - Да отида, не съм примрял за БМВ-то, поне да компенсирам сливите. - От мен да мине, троши си главата! Дошла вечерта. Най-малкият юнак взел със себе си само една торба с орехи. Седнал под най-голямата ябълка и започнал да троши орехи - веднъж по ореха, веднъж по пръста. Болката не му давала да заспи. Посред нощ небето засвяткало. Огнени пламъци блеснали над овощната градина.- “Ламята ще да е” - скочил най-малкият юнак и се покатерил на дървото. Завъртял торбата - да го види ламята... - К”во се пречкаш на пътя ми невзрачно, човече? - изпухтяла ламята и огнените й езици опърлили клоните. Той не се уплашил и още по-здраво се хванал за клона и замаха по-усърдно към нея: -Моля те, ламьо! - заронил сълзи той. - Праща ме началника на стопанството... Всичко дава само и само да обереш златните ябълки. -А , договор имам ли с вас? - попитала третата глава. - Нямат! - отговорила втората глава, която била компютъра на ламята. - Не ме мотай, юначе! - рекла първата глава - чакат ме други стопанства и юнаци - а на началника си кажи много здраве от мен, а догодина - договор. Поседял, погледал юнакът след огнената диря на ламята и глухо въздъхнал: “Брей, какви времена дойдоха, оядоха се и ламите! Ега, ти капитализъма!... Балът на търговците Пред алпийската вила, в подножието на борова горичка, задъхано заковаваха копита яки “Мерцедеси” и “Ситроени”, буйни “БМВ”-та. От тях шумно се изсипваха усмихнати мъже с прясно сресани коси и отпуснати коремчета. За тях , пазейки да не се разчекнат , на тънки токчета , се държава жените и приятелките им , с разноцветни коси и скъпи накити. Своя ежегоден бал - гости даваше Петрунко Котлетски, собственик на магазина за деликатесни стоки. Приятелите му от бранша интимно го наричаха Котлета. Бай Танаско, бивш пазач в Месокомбината - сега майордом, чинно стоеше пред широката дъбова врата с готически орнаменти и посрещаше официалните гости. В просторния салон, гарниран с дърворезба от орех и явор, гъмжеше отбраното общество на търговския хайлайф...Петрунко Котлетски се бе отпуснал удобна на фотьойла до съпругата си, недалеч от парижката камина и самодоволно изпухкваше по някое кълбенце дим от хаванската пура. Котлетска /името й бе Парашкева/ в ослепителна розова рокля, без гръб и шал на ресни, в полухладното помещение небрежно рееше пред себе си японско ветрило и артистично се усмихваше: - Гсподин Петко Боримечков! - официално се обърна към салона бай Танаско. Интимно и весело кимнаха всички на влезлия. Петрунко си спомни много добре за Боримечков и кимна и той ласкаво. Имаше магазин за авточасти. Човек от първа необходимост. -Съпружеска двойка Книжневи! - прозвуча сухо гласа на майордома. Салонът унило кимна към врата. Не може да се каже, че семейството бе много чакано, но от куртоазия Петрунко ги покани. Все и книги ще потрябват на децата. Пък и скоро си купи шикозна библиотека за две хиляди лева. Книжневи сконфузено се усмихнаха. Понякога Петрунко им заделяше пушен врат,че бе по-евтин, а те само веднъж го снабдиха с дефицитната книга - “Кама Сутра “ . “Слушай - беше казал Петрунко на Книжнев- чувам , че при теб се изпотрепали за някакви книги. Ей ти петстотин лева и да ми ги донесеш - да не им е хатър на децата.” - Кицка и Кирчо Никеви! Представителен магазин за екзотични плодове”! - на всеослушание съобщи бай Танаско. И двамата от семейството имаха коси с цвят на протокал. Заедно с приветливите усмивки на салонните гости тяхната поява предизвика и лека ирония, защото ги наричаха скачените съдове - идеална спружеско-търговска двойка...Петрунко Котлетски не обичаше този подмазвач, но можеше ли една изискана маса без екзотични плодове? Междувременно бай Танаско метна две столични зад вратата и се освободи от сковаността. Вече артистично, с по-изискани жестове заизрежда: Перо Далаверов!, Иванка Белобедрова ! Сестри Ели и Мими Московски. Петрунко едва смогваше да стисне подадените му ръце и да пожелае приятен апетит на собствениците им. Салонът бурно приветстваше пристигналите и мило им засвидетелствуваше своята обич и признателност... - Благо Митрев! - силно изгърмя гласът на бай Танаско - Художник!... - тук гласът му секъсна и той нервно бръкна в джоба си. Шумът секна. Гостите вдигнаха глави от чиниите, оставиха чашите...Цигарите и пурите увиснаха любопитно на устните им. Грозна тишина. Младото наперено културниче стоеше заковано на вратата, сякъш бяха му върнали пет нежурирани картини от областната изложба. - Благо Митрев ! - повтори бай Танаско с малко променена интонация – двайсет и трети племенник на господин Мишев, собственик на верига от магазини “Кожи и обувки” и петнайсти братовчед по майчина линия на домакините! Залата въздъхна облекчено.Веселбата отново се върна в уютната атмосфера... Образцово училище Моноразказ на ученика Ричард Стаменков Първият час днес имаме при зоология при Хипопотама, но поради преустройство на кабинета, той ни заведе в близката окастрена квартална градинка. - Така най-добре ще можете да усвоити новия учебен материал! - каза учителят и се отпусна на една пейка - Седнете тихо и слушайте песента на птиците! Всички млъкнахме. Настъпи гробна тишина, но колкото и да си напрягахме ушните миди, птича песен не уловихме. Гърмеше само алармата на “Поршето” в гаража на Пенчо Бурмата. Някаква пиянска песен се чуваше от близката гаражна кръчма. Птици не се чуваха... Вторият час - математика. Учителката тъкмо отключи кабинета и дойде директорът: - Колежке, нали се разбрахмве да не влизаш до второ нареждане...Знаеш, че е образцов! Часът проведохме във физкултурния салон. Мина страшно готино. Излегнахме се на дюшеците и така писахме. Гошо върза краката на Пешо Снайпера с въжето за катерене. За да ни наблюдава учителката се качи на козата, от там ни предаде и новия урок. Иван Скобата си изкълчи ръката на шведската стълба. Третият час беше празен. Според съобщение на леля Мита, чистачката, предмета литература отпаднал, поради факта, че пристигнали на обмяна на опит учители от областта по използване на аудиовизуалните средства в часовете по литература. Тези средства учителят е заключил в хранилището и се използват само в екстрени случаи - обрзацов урок, образцов учител... Свалиха ни в учиническия стол, за да не вдигаме шум белихме картофи и беше страшно кефско. В обрзацовия кабинет по музика и пеене също рядко се влиза. Ако все пак влезнехме учителката ни дебнеше ръцете да не пипаме инструментите, за да не ги разстройм. Днес също не влязохме, защото се подготвяше провеждането на училищните музикални дни “Весело междучасие” Гошо Чепа, който е по-смел надникна от вратата и каза, че било стршно украсено като “Златния Орфей”. искахме да го видим, но не ни пуснаха. Тези работи се организират само да издигнат авторитета на училището. Часът по пеене го проведохме в Зеления кът. Чувствахме се като птички в райска градина. Катерихме се по палмите, криехме се зад мандарините. Учителката не дойде да ни види, защото беше заета с фестивала, а ни преподаваше леля Марийка, другата прислужница. Последния час имахме английски език. Мога да ви съобщя, че тези часове са най-чаканите, обичаме си предмета и защо? Защото заниманията се провеждат в езиковата зала. Тя представлява стъклен лабиринт и във всяка клетка седи по един ученик. Отпред се намира пулта с червени и зелени копчета - там седи учителката. Няма слушалки няма касетофони, нищо няма всичко е прибрано в шкафа да не се чупи и прахосва. Седим си ние в стъклените клетки и се зверим, а учителката нещо чете, но то не идва до нас. Най-ни е мил последният звънец. Щом го чуем хукваме навън, но и това не се случва, защото край всяка колона - учител щом някой се затича учителят - прас по врата. Стъпваме на пръсти и излизаме на двора. Там пазим цветята. Мико Градинаря бди над реда. Пчти в строй излизаме на улицата. Твърдо съм решил да отида в друго училище. Не искам да ме учат образцови учители, нито да уча в образцово училище с образцови кабинети и зали. Омагьосаното коте Новогодишна вечер. Седя пред телевизора и чопкам от печената пуйка. В кухнята пухти жена ми - баницата нещо не става. В детската стая на висока октава плаче най-малкият ни син. - Искам Дядо Млаз... - Ще направим и Дядо Мраз! - успокоявам го аз, но той не ще и да чуе. - Не, искам истински дядо Млаз! Искам... И тогава влезе съпругата ми - явно с баницата нищо не ставаше: - Отивай! - отсече тя. И без Дядо Мраз не се връщай! Исках в новогодишната вечер всички в къщи да са весели и щастливи, и станах. В искрящите прозорци на уютните апартаменти мигаха лампичките на новогодишните елхи, ухаеше въздухът на печени фастъци, семки ароматни питки. Примамливо звъняха сребърните звънчена на идващата Нова година. Приседнах на първата пейка до замръзналия водоскок с делфина и задъвках топлия сандвич, който мимоходом бях грабнал от къщи. Чудих се кой път да хвана. И тогава едно премръзнало коте се отърка о панталоните ми. Погледнах - очичките му сини и чисти, пълни с молба за топлина. Отчупих му от сандвича - обърна глава...Понечих да го изритам, но... -Аз не съм истинско коте! - проговори то и очите ми се разтегнаха като ластик на гащи - Мен ме омагьоса грозната вещица! - И пъргаво подскочи и се качи на пейката. Тръснах глава. Потърках очи. Бях си трезвен, по-трезвен от циментовия делфин във водоскока. - Бях девойка с необикновена красота! Сини очи, дълги ленени коси и устни-малини. Ръзбира се с много интелект. Когато съм се родила, трите орисници били единодушни - секретарка на голям началник. Пораснах и предсказанието се сбъдна - първа секретарка на шеф - пет звезди! Работех всеотдайно и ден и нощ, но шефът взе, че ми се обясни и нали знаете какво става в такива случаи - първо научава съпругата. В един ден, когато шефът бе в командировка дойде неговата кобра и ме прокле: “Мръсна котка с котките! Бъди триж проклета”- Сграбчи ме за ленените коси и в този момент почувствувах промяната у мен - смалена паднах в креслото... Върна се моят началник, но не ме погледна, само изръмжа на леля Дена чистачката: - Изхвърли тая мърлява котка от кабинета ми! И оттогава се скитам неми-недрага!...Преди езвестно време, докато дремех в улука на отсрещния блок, дочух разговор между две дърти гарги: “Туй коте, ако знаеше тайната на магията, отново можеше да се превърне в красива девойка! Трябва само шепнешком - каза едната - в 365 - тия ден на обикновената година да срещне гологлав мъж при камения делфин, който да я целуне три пъти!” От сините оче на котето капеха бисерни сълзи. Съжалих го. Взех го в ръце и затоплих бузичките му. Погалих лапичките му. Само за миг направих това, защото не забравях на каква опасност се подлагах - от мигащите панелени прозорци вероятно ме фотографираха поне стотита сътрудници на добрите нрави, затова грабнах котето и хукнах към вилата. Сърцето ми се размекна. Шофьорът на таксито ми намигна съзаклятнически. Трепна в сърцето ми милосърдието, сълзите, налагаше се, налагаше се да разваля магията...Запалих камината и приседнах до него на дивана. Целунах го три пъти и притворих очи. О, чудо на чудесата! До мен на дивана седеше хубава девойка с невинни сини очи и дълги коси... Рано сутринта се прибрах весел вкъщи и премного щастлив. Жена ми сърдито стискаше зъби. А страшно ми се искаше да й разкажа за омагьосаното коте, за това как го спасих от злата вещица,как ...,но тя не четеше вълшебни приказки, нито пък вярва в тях... Поезия и проза Поетът Испиридон Руенски седеше на двора и чистеше бял боб. Зърно по зърно отделяше от какалашките. До него кротко дремеше пишещата му машина “Марица”- 13, захапала бял лист. Слънчевият предобед бе тих и Руенски се хващаше как на моменти се унася. - Изневеряваш ми! - прошепна в лявото му ухо нечий глас. - С кого? - сепна се той. - С боба!... - Ами, че то е боб! - Точно затова - проза! - Проза, ама като не съм хапвал, изкушавам се да сготвя една бобена чорбича, с люта чушчица! - Виждам - слабееш, но... - Ловя се на бас, че и на теб ще ти се услади, виждам! Виждам как и ти изпустя край мен! - На бас за какво? - Ако харесаш бобената чорба, няма да ми изневериш, ако не отиваш при друг! Дългокраката и симпатична муза се отпусна на стола. Поетът Руенски усети къркоренето на червата си и чевръсто скочи. Сложи малката тенджера на котлона, сипа водица и двете шепи бял боб. Скоро от малката кухничка замириса приятно и апетитно. Музата бе притаила дъх и нежно склонила глава на рамото на твореца. На вълните на “Хоризонт” се лееше нежна музика и някой щедро обещаваше на милионите радиослушатели /българи/ европейско бъдеще - хиляда вида сирене, швейцарски шоколад, лъскави коли - живот като в рая. Руенски си помисли, че неговите творби са бледи пред бляскавите перспективи и още повече униваше. Поезята му бледнееше пред бляскавите витрини на супермаркетите. Усети отново неприятния гъдел на глада и скочи. Бобената чорба бе готова. Внимателно сипа в две купички от ароматната и дъхава гостба. Грабна парченце вчерашен хляб и засърба сладко и лакомо. Музата до него кокетно кусваше по лъжичка и му кимаше доволно с глава. - Превъзходно!...Добре те разбирам - на гол тубмак не се прави поезия!.. Руенски само поклати рабиращо глава с пълна уста и отново сложи паничка с бобец. И едва тогава се вслуша отново в радиото:”...На глава от населението се падат по три килограма шунка, по четири - шпек салам, три кутии шоколадови бомбони и безброй вафли “Рико” на месец!” Някъде изпляска закъснял петел и закукурига дразнещо. Поетът Руенски тръсна глава и се събуди. Изплю от устата си сурово бобено зърно и примижа на слънцето. Вчера, когато ходи при един приятел на село, бе откъснал двайсетина какалашки бял боб - нямаше и за една бобена чорбица... Копчето То бе зашито на едно модерно велурено сако. С нищо не се различаваше от своите събратя: лъскаво, с четири дупчици, през които се захващаше със здрави ленени конци за плата. Изпълняваше същата роля като другите - да закопчава сакото. Отначало, докато беше все още ново и не бе свикнало с работата си проявяваше инат и собственикът на сакото с голяма мъка провираше през илика. Особено през студените зимни дни тази дейност така му омръзваше, че проклинаше трижди съдбата си. После с годините остаря пък иликът се деформира, но стана послушно копче и за успокоение си казваше: “Всичко е до навик!” Чакаше с нетърпение пролетта и лятото. Тогава стоеше на сакото без да върши някоя работа. Сияеше, когато вятърът подухваше и разлюлееше пешовете. Тогава му идеше да хвръкне, но конците яко го държат към служебните задължения. Един ден средното копче, баш работягата се изгуби. Собственикът на сакото каза, че си било изпяло песента и премести нашето копче по-надолу. Не прие новото си местоназначение присърце. Горе си беше на положение и на всичко гледаше от високо. А сега цялата тежест падаше върху него. Тва не можеше да се понася. Веднъж му хрумна да избяга. И започна бавно и упорито да подсича конците. Отначало те се опъваха, но полека-лека заотстъпваха, докато един ден копчето падна на улицата. Каква радост бе само. Видя го едно момче, наведе се взе го. Погледна го и разочаровано го захвърли: “Копче като копче!” Безгрижна кокошка, примамена от блясъка, го клъвна, но като разбра, че това не е дори просено зърно, небрежно го изплю. На сутринта будна трудолюбива улична метла го подхвана и заедно с другите буклуци - на големия буклук. Краят на петлите Вестта за отказа на младата ярка да мъти се разпространи бързо в двора. Старите кокошки недоволно клатеха глави: - Чудно поколение! Все гледат леснотията. - Някога яйценосенето и мътенето ни бяха най- големите ни задължения. Кокошка, която не е мътила и не е отгледала поне едно поколение се смяташе за мъжкарка. - Ами тъй де! - въздъхна стройна черна перната кокошка. - Днес всичко им е наготово - концентрати, рибено масло, дрожди, апетитни смески и прочие...и пак симулират. - Дай им само да си въртят опашките насам-натам! - допълни друга. Млад наперен петел, стъпил високо на тарабите възвести неколкократно началото на работния ден. - Ето я! - посочи с крило проскубано-топирана кокошка - Вижте само как пристъпя - важно-важно! Край водоема млада пухкава ярка с бяла перушина и кокетна червена шапчица се оглеждаше във водното огледало. Два едри перести петели стояха на другия бряг на езерото и разменяха по някоя дума. Отвреме на време мятаха по някой скрит поглед на хубавата ярка. - Вярно ли е - попита старият петел - че си отказала? - Да! - безразлично отговори тя - Въпросът е решен технически! - Технически! - зацъка стария петел - Ей нищо не разбирам! - Чрез инкубатор! - О, инкубатор ли? - примига отново той - Това пък какво е? - Инкубатор! - механично повтори младото петле - А бе чувал съм от зоотехничката това, ама... Младата ярка ги изгледа високомерно, намигна на петлето и заедно се отправиха към градината. Старият петел се усмихна многозначително: - Уж бил решен технически! Момиче на магистралата Живееха мъж и жена. Живееха мирно и щастливо с дъщеря си в тихо селце. Расла порасла шерката, станала хубава мома за чудо и приказ. Решили родителите й да я омъжат, а жених все не дохождал. Онези, дето дохождали от селото не били по мерака на щерката. Баба й, която живеела край златната река, отдавна се поминала. Реката пък меняла водите си според заводите: ту катраненосиня, ту тъмночервена, ту черна...Само глупак би скочил във водите й да дири щастие. -Застани на магистралата и чакай! - рече един ден майка й. - Ще мине пепеляв “Запорожец” с момък небрежно захапал цигара “Марлборо”. Не се качвай, въобще не вдигай ръка. Селяк е той въпреки наперения си вид. -Добре, майко! - мъдро отговорила дъщерята. - Ще дойде червен “Москвич”.Не се качвай. Той също отива наблизо. Женихът е полугражданин - разкъсван между селото и града. Има някакво наследство земя в реални граници, но не се знае кога ще получи нотариален акт. И този не ти трябва! - Добре, майко! -отговорила пак дъщерята. - Мине ли жълта “Лада” не се качвай! Гражданче е, но е с много ниска заплата, едностаен апартамент с изглед към сметището. Цял живот ще трябва да му кърпиш найлоновите чорапи и да седиш като кукувица сама!... - Ами добре, майко! - Най-сетне ще се зададе бял “Мерцедес”. Стопирай го и се качвай веднага. Чужденец е женихът, богат и заможен. Ще бъдеш щастлива и богата. С.а. (Съвет на автора) Поради ремонт на магистралата движението е отбито в направление Две реки - Змейово неизвестно докога, затова девойката да следи информациите на пътните служби по програма “Хоризонт” Суперпродукция Завчера от супермаркета си купих парче салам, търговецът ми подаде и една листовка, като ме помоли задължително преди консумация да я прочета. Умирах от глад, но разтворих листчето: “Деликатесен салам тип “Морена”, произведен по съвременна технология от мъжко теле-даначе. Тегло 422 кг. Порода - сиво искърско говедо. Производство на земеделска кооперация “Утро” I. производствен колектив: Пеньо Вилата - телчар и “майка” Метьо Люцерната - фуражир по чл 68. Ицко Ампулата - ветеринарен фелдшер и медицински надзор Пешо Пешев - зав.ферма и старши на групата II. производствен колектив: Дончо Сомбреров - първи коляч и каскади Енчо Мръвков - асистент коляч Георги Стандартов - монтаж по БДС, черва по БДС, разфасовки Дочетох листа и резнах от салама. “Ле-ле!” - викам си - при такава суперпродукция, сигурно е страшно апетитен!” И в момента дъвча...дъвче бече втора седмица... Дискомания Жоро Отверката и Мите Тъпана живеят в новия супермодерен квартал “Диско-90” - в един вход, на един етаж. Дели ги само дископанелна стена, облепена от двете страни със стандартни тапети на раета. - Мите, бе, не те виждам на културните ни сбирки? Просвета! Разбираш ли отваряме очите на хората - рече Жоро Отверката на съседа си една сутрин в асансьора. - Абе нема нужда! - отсече Митето - Каквото ми е нужно, черпим от медиите. - Е, тогава знаеш ли какво е дискохвърляч? - Не. - А чувал ли си за дискотека? - Не съм. - Дискомузика? - върти ръка Жоро - знаеш ли какво е? - Не знам бе човек! - Ето виждаш ли, че трябва да дискутираш с хората и тогава няма да отговаряш като първоклесник - не знам... - А ти случайно да знаеш кой е Спиро? - Не-е-е! Че ти знаеш ли? - не отстъпваше Жоро - Знам. - Е, кой е? - Водопроводчика, дето ходи при женати, докато ти си на дискомероприятие! Кално време Заваля ситен, дребен дъждец. Здаваля бавно и монотонно. Натопи земята до кости. Грънчарите омесиха глината и направиха грънци. Тухларите нагазиха и замайсториха тухли ръчна направа. Някои от зидарите почнаха зидовете. Стои на прозореца мръсника и се чуди на кого да направи кал. СЪДБА Той бе най-безстрашния човек, когото познавах. Три пъти е ходил на сафари в Африка, четири пъти ловува в Южна Америка. С гол в ръката нож разпра корема на крокодил в реката Нил. Пет лъва уби, тигър с голи ръце удуши. През една зима разгони глутница вълци. Заквичаха като пребити кучета. Мечка катурна с една ръка. ... Изяде го един дребен началник! Магията на любовта Мимето от седми балкон е свободна дама. Три пъти под венчило е минала, но все не случила, тоест тя бе необвързана жена. А Койчо бе застарял ерген. Веднъж както си седеше на седми балкон Мимето пусна въдицата на Койчо. А Койчо е ларш човек. Живее богато, защото е автотенекеджия. Има вила в предпланината, къща с дворно място край града, две леки коли, зарадни марки. Койчо има и паянтова барака в частното по едно постановление, където отглежда коза. Козето мляко е много полезно за нервите и въобще. Койчо лапна въдицата. Мимето седеше вече на четвъртия балкон и в колата на Койчо. Беше божествено хубаво, но скоро се оказа че характерите им на съответствуват и ... Сега Койчо няма вила в предпланината, няма апартамент, няма къща край града, нито коли, нито... Има само една коза, а козето мляко лекува нервите има и паянтова къщичка в частното по едно постановление. Илюзионист Чичо Кънчо Факира обича цирка. Особено циркаджийските номера. Фините, тия, дето нещо хем го има, хем го няма. Дойде ли в нашия град цирк, той си взема платен отпуск и гледа всички представления - дневни и вечерни. Гледа и се учи чичо Кънчо. Всичко запечатва в главата си. Чичо кънчо е домакин в склад на “Стоковата борса” Летящи чинии В полунощ Страшо Доктора се прибираше пийнал след успешно акуширане на първескинята Вела. Стъпките му бяха колебливи и затова на моменти се подпираше на някой стълб и се усмихваше на усещането как се върти земята. След което пак тръгваше и веселата му свирня подскачаше като палаво кутре пред него по дребния калдаръм. И точно тогава Страшо си помисли, че тъкмо в такава нощ се появяват хуманоидите с летящи чинии. Страшо страшно мечтаеше за такава среща. Дворната врата бе заключена, звънецът - глух. Неочаквано край периферията на лявото му ухо прелетя неидентифицирано тяло с космическа скорост и се разби в неизвестна посока. Следващото го повали. Друго Страшо не си спомня. Според компетентното мнение на съседите били летящи чинии. След няколко дни Страшо опроверга за себе си съобщението - установи че липсва част от сервиза за хранене. ПРИВАТИЗЕ Пръв я видя Минчо Вукодавски. Стройна, мила и предизвикателна, мал¬ко кльощава и леко опърпана. Стоеше до вратата на учителската стая и брой-каше даскалите. Минчо се засили да й целуне ръка, но се сети, че на мома ръка не се целува и затова яко се здра-в'иса. Учителите не можеха да повярват, че най-после е дошла и при тях. На вратата се кипреше Приватиза¬цията. Стаята веднага живна. Заизваждаха се нотариални актове, декларации за наследство, мемориални ордери... МатематикътТотко Биома извади до¬кумент, че дядо му по майчина линия е учил в това училище, също една леля, двама тетиновци, баща му, и поиска да му бъде дадено цялото източно крило на училищната сграда в реални грани-ци. Само един момент бе оспорен от историчката. Дядо му по майчина ли¬ния бил овчар, после му признали гим¬назия, защото давал кашкавал на едни хора. Литераторите получиха кабинета по литература. Лявата редица, до вратата, чрез чоп се падна на Хамлетова, до прозореца - на Кочев. Там седеше лехи-ката с най-заспалите ученици. И от това местенце Кочев трябваше да очаква бо¬гата реколта. Тавана на коридора дадо¬ха (понеже там беше изрисувано от самоук ученик звездното небе) на физичка-та. Тя бе дошла последна в колектива и не можеше да бъде оземлена. Спор се роди между двамата математици, когато колегите от литкабинета взеха да делят лехичките. Транзитните минавания на геометричката през територията на Пе¬шо Двучлена той владееше лехата до вратата) доведоха до изопване на синорните въпроси. Но се получи консен¬сус. Геометричката даде достъп на Пешо до прозореца, за да контактува със слън¬цето. По закон божи на двамата физкултур¬ници бе отделена физкултурната собст-веност, без двете топки, откраднати в началото на срока. Кецов и Пецев разо-раха волейболното игрище. От едната страна посадиха марули, а от другата -домати. Това не се отрази на динамич¬ния образователен процес. Една маруля се котираше на пазара десет лева. Минчо Вукодавски не прояви голямо желание да присъства на разпределени¬ето на учебните стаи и кабинети, но когато започна подялбата на коридорите и помощните помещения, излезе напред. С иширети към Приватизацията успя да грабне тоалетните. Още в следващото междучасие Иванчо Повтаряча стоеше на входа на двете нули и събираше вход¬на такса - петарка. За пушачите тарифа¬та бе двойна. Завъртя бизнес и Гошо Меридиана, който получи закусвалнята с три френски стола и две пластмасови маси. В интерес на бизнеса се обедини¬ха. Гошо Меридиана продаваше разслабителен чай и учениците бягаха през всяко междучасие в „Приватизето". Та¬ка нарече фирмата си Минчо по повод първия паднал бон. Малоимотните учители работеха само на аренда. Носеха дневниците и се бореха с проспериращата неграмотност ежедневно. По-чевръстите даскали изтеглиха заеми и закърпиха училищната сграда и бюджета, като очакваха след време диви¬денти. Но този ден все не идваше. Заборчняха, изпостяха още повече учителските снаги. Заговори се за реприватизация... Но един ден двойкаджиите поставиха бом¬ба и вдигнаха училището във въздуха... Сега заниманията се водят на зелена¬та поляна. Учителите стоят гологлави и през свободното си време просят милос¬тиня от младите бизнесмени. Учениците ловят пеперуди и бръмбари и спят на пролетното слънце. Минчо Вукодавски скова дървен нуж¬ник и пак печели.
КРАЯТ НА ПЕТЛИТЕ
